The chosen one

Глава 28

Денят не беше обикновен преди повече от 200 години. Злато вече се бе надигнало и набираше сили с всяка изминала секунда. Армията от всички Краище на света се носеха света да остане цял. Пазителят беше затрупан с работа свързана с псигуряванв на прехрана и оръжия за армията. Даже самият той се е замесвал в битките, за да защити войници и селяни.
Маркус бе изпратен на мисия във вещерската гора, където се смятало, че е било леговището на злото. Там вещиците все още бяха дружелюбни и не непадах никой. Все още не бяха омагьосани.
Той беше на мисия със най-добрия си приятел Джей, както и цяла гвардия от най-силните войници от всички покрайнини на света. Тогавашния крал искаше да сложи край на всичко с тази битка в гората. Маркъс и Джей се укриваха в храстите, правеха си шапико от клони и листа, правеха всичко възможно да убият всяко зло чудовище, което дръзне да излезе или влезе в гората.
Така всички стояха там със седмици. Всички, командири на армии, бивши войници, главнокомандващи и всякакъв вид войници, кото бяха преминали през специално обучение за тази мисия убиваха безмислостно и скришно от злия господар Хар. Когато той се събудил от съня си черното слънце покрило нормалният източник на светлина и понякога беше трудно да разбереш дали е нощ или ден.
Един ден Маркъс се събуди от малкото останало слънце, вече беше почити напълно погълнато от черната звезда. Разбуди и приятеля си Джей, за да тръгнат заедно към леговището на Хар. Вече всичко смятаха, че почти един месец укриване и убиване на чудовища няма да стане повече. Храната и времето бе малко и всичко трявбаше да свърши бързо. След като двамата се събудиха, събудиха и отряда, с който бяха дошли. Беше ранен час и никой не очакваше да бъде буден, ако някой въобще знаеше къде са. След часове гласуване и плануване на стратегии, за това как да убият Хар, избраха най-последни да са Маркус и Джей, за да могат да нанесат финалния удар над господаря на злото. Джей беше отличен стрелец, но и боравеше с меча.
И така още дпакто всички спят (или поне така се смяташе) всички се отправиха към тъмния замък, който Гар си беше спретнал. Каквото и пазачи да видяха, те трявбаше бързо да бъдат убивани. И армията намаляваше с един, кой останал да се ние с някое създание на злото, кой пък умрял за родината си. Планът за сега минаваше добре, докато почти не стигнаха центъра на леговището му, където трябваше да се намира Хар. Обаче той бе умен и бе сложил най-силните чудовища познато на човешкия ум. Не бяха останали много войници, но каквото и да ставаше Маркъс и Джей бяха инструктирани да не се бият, докато не срещнат Хар. Така искат, не искат напуснаха другарите си, които се биеха със кръвожадни чудовища. Влязоха в голямата охраняема зала и се огледаха за господаря на злото. Цялата зала бе мрачна, по стените имаше какви ли не ужасни картини и карти на градове от всяко кътче на измерението, препарирани животни, оръжия. Всичко беше в някаква тъмно лилава, почти до черно атмосфера. Хар до голяма известност го нямаше. Не можеше да бъде забелязан в залата, но това не означаваше, че двамата войника не трябваше да стоят на щрек. Той може би се криеше някъде в сенките на залата, за да ги нападне неподготвени. И двамата не спираха да се оглеждат и да го търсят, неразделни навсякъде. Отвън се чуваха виковете на други войници, които още продължаваха да се бият с чудовищата пазачи, докато те всъщност не пазят нищо. Господарят го нямаше.
Тъкмо когато двамата най-накрая се отказаха, решиха да си тръгнат и да пишат тази мисия като неизпълнена. Токова труд и пролята кръв, само за да намерят леговището на най-опасния злодей, които е тормозил това измерение за немислимо време, и да не го открият.
На излизане се усети лек полъх на студен бриз и двамата останаха замръзнали на метър от голямата дървена врата, където влязоха. В залата нямаше прозорци. Така че някой е направил този вятър. Не беше Маркъс, нито Джей, защото и двамата не бяха вещери.
"Не ми казвай, че не усети това"
"Кой пък може да е"
Двамата се обърнаха, но нямаше нищо. Бризът обаче продължаваше да духа и скоро се превърна и в студен вятър. Двамата нямаха сведения, че Хар може да управлява вятъра и да сплашва натрапниците си с призрачен вятър. Огледаха се навсякъде, но колкото и да стояха не видяха никой. Но след появата на вятър, означаваше че най-накрая са отвлекли вниманието на Хар. Кои на някое друго чудовище пазач. Извадиха оръжията си, остри като бръснач, и ги насочиха накъдето идваше вятърът. Прави пред тях. Ходеха напред, докато не стигнаха при трона на господаря. Облицован с черна тапицерия, сребро и кости. Той би бил страховит за другите, но не и за Маркъс и Джей.
"Изненадан съм, че още не сте умряло, заедно с другите ви, така наречени, войници"
Чу се този страховит глас. Но нямаше тяло. То прозвуча през цялата зала, създавайки ехо, което ни сплашило всеки. Но не и тези двамата. Очите им зашариха из цялата зала, стоейки плътно залепени.
"Я кой решил да се появи. Ние вече се отказвахме. Благодаря, че ни възвърна надеждите"
"Поне като последно нещо, което мога да направя на двама е да сбъдна предсмъртните им желания. И то винаги е аз да съм тук. Туй че не ми благодари"
"Ой, чернилке, я излизай на светлина"
Явно Джей искаше да сложи край на нещата дори повече от самия Маркъс.
И двамата бяха израснали в едни село и къщите им се намираха близо една от друга. Познаваха се от деца, защото родителите им бяха стари приятели и винаги едното семейство отиваше на гости на другото. Така двамата израснаха сякаш бяха братя. Имаха еднакви интереси и бяха неразделни. Затова и двамата отидох в армията по едно и също време, за да се бият заедно.
"Мисля, че малко го ядоса"
"Хъх, възхищавам се на твоето чувство за храброст, де да можех да убивам повече хора като теб. Всички просто се разтапяха в ръцете ми. А аз исках болезнена бавна смърт. Искам да се мъчат, да страдат, да викат"
С тези думи на Хар, чашата на Джей преля. Той със собствените си очи видя как майка му умира и не можеше да понася да гледа как още невинни хора умираха. Нахвърли му се.
"Джей, това не беше планът"
"Но дори и с този ще го убием. Не стой там да стърчиш, а ми помогни. За какво си тук иначе"
Джей от една или друга страна беше прав. Затова Маркъс не почака втора покана и започна да се бие заедно с Джей срещу Хар.
Звук от удряне на метал с метал озвучаваше цялата тронна зала. Отвън вече не се чуваха мъжки викове и беше тихо. Никой не знаеше кой е умрял, но това не беше основната мисъл, за която тримата мислеха в момента.
Черни и светли огньове осветяваха стаята и бойните сцени, които Хар, Джей и Маркъс изпълняваха. Звъненето на мечовете отекваха в стаята създавайки една епична бойна среда. Беше битка на живот и смърт и никой не искаше да загуби. Дори нямаха време да мислят да спират да си поемат дъх. В крайна сметка победителят трявбаше да бъде само един. Духовни братя срещу господаря на злото.
Попринцип в приказките винаги доброто побеждава, независимо дали било смело сърце или целувка на истинската любов.
Да ама не. Мечът на Хар се стрелна бързо към Маркъс, че даже не можеше да го види. Обаче Джей го забеляза и втурна да спаси приятеля си.
Мечът се заби в тялото на войника. Право и точно в стомаха. Джей падна, а Маркъс стоя с увиснало чене, все още шокиран от видяното. Но бързо се осъзна и се втурна към приятеля си. Имаше много кръв и дори да превърже раната щеше да стане прекалено късно.
"Джей! Хайде приятелю не ме оставяй, няма да ти позволя да умреш"
"Боя се, че ще трябва, Марк. За мен войната приключва до тук. Но съм горд, че успях да се срещна с теб и да се бия с теб. Живей. Намери си жена. Направи поколение и бъди щастлив"
"Не, няма да те оставя, идваш с мен и ще видиш остатъка от войната"
"Остатъка няма да е славен, отсега ленти го кажа. Раната е дълбока и не мисля, че ще ми остава много време. Затова моля те, пусни ме да си вървя и ти обещавам, че пак ще се срещнем"
Джей кашляше кръв. А раната му не спираше да кърви. С каквото и да се опитваше да го превърже Маркъс, кръвта не спираше.
Джей издъхна. Маркус се стъписа и за момент не мислеше за нищо. В главата му имаше само тъмнина.
А Хар гледаше цялата тази драма. У се наслаждавате да гледа как един от опонентите му умира, а другия тъжи за него. Това само го подхранваше. Негативната енергия, мъката, гнева, всичко това беше като деликатес за него.
"Жалък войник. Спри да плачеш и се бий. Няма да върнеш приятеля си и без това"
"Жалко създание. Направено от мрак и негативна енергия. Човек с кеф да ти удари един, нали"
Маркус се изправи, гневен, но се лека усмивка на лице. Хар се усмихна, радвайки се, пене провокирал Маркус да го нахрани с още тъга и гняв.
"Продължавай"
Маркъс му се нахвърли. Искаше да отмъсти за смъртта на скъпия си приятел, но без него битката беше двойно по-трудно отколкото първоначално беше. Без Джей, Маркус имаше по-малки шансове за победа и осъзнаваше, че може да свърши като приятеля си. Една малка част от него искаше това, за да могат с Джей да се видят в отвъдния свят и да заживеят заедно и да тренират отново. Но друга се вслуша в думите му и това го караше да не се предаде и да умре. А искаше да направи Джей щастлив, трябваше да остане жив и да се бие за него.
Битката беше оспорвана и дълга. Нямаше звуци на никой и нищо отвън, само звъненето на мечовете и дишането на двамата. Никой не посмя да убеди и дума, защото всеки бе зает да се опитва да убие другия.
"За войник, който е загубил всичко, ми харесва ще още можеш да е биеш. Принципно исках да лежиш на пода и да се умоляваше да не те убия. Колко жалко"
"Не съм такъв, глупак такъв. Имам поне малко воля да живея след това, което направи и смятам да го използвам като мое предимство"
"Вие сте токова жалки"
Звъненето, вече бе и прогласени с мъжки гласове, всеки опитвайки се да победи. Огън, лед, вода земя, всичко осветяваше вече залата, когато двамата се измориха и решиха да използват магия, за да възвърнат по малко физическата си сила. Не помагаше много, но опазваше Маркъс жив, докато не измисли нов план за атака. А безжизненото тяло на Джей стоеше на пода, потънало в локва кръв.
След още часове битка, Маркъс вече показа признаци на това, че е изморен. По цели дни и нощи, да стоиш в тази гора, да си напълно на щрек, да да не те нападне нещо, да ядеш почти нищо и да живееш като цяло в пълна мизерия си беше един вид изморително. И двамата имаха одрасквания, но Маркъс повече. Имаше одрасквания и на места ужилвания навсякъде, където можеше да има. Униформата му леко го предпазваше, но като нямаше с какво да я поддържа, тя става уязвима.
В един момент Маркъс не можеше повече и искаше да избяга. Искаше да се скрие някъде, където никой не можеш да го намери и ида поплаче. Той знаеше, ще войниците не плачат, защото са мъже, но в крайна сметка всеки е човек и има чувства.
"Явно вече започваш да се изморяваш, а. Ха, логично, без приятеля си, ти си нищо. Ето какво мога да направя отрепка, ще ти позволя да си отидеш, и да вземеш в това тяло със себе си, защото не искам да ми смърди на труп и да се изправиш пред мен с повече сила"
"Да ни злодеят да стана добряк, откъде ти хрумна това. Нали си господаря на злото. Къде е величието ти"
"Ама естествено, естествено, въпроса за величие. Аз имам оригинална форма, с която принципно мога да унищожат цялото измерение само с един пръст. Пускам те само защото видях поне малко воля в теб. Не смятай, че за напред ще е така"
Маркъс беше едновременно объркан и ядосан. Не знаеше какво да направи, но Хар беше прав, че не можеше да стои тук още, защото ще умре. Но това, че Хар се възхищава на волята му какво означаваше.
"Хей, войниче какво решаваш. Ако стоиш тук и само ми кървил и говориш за силата на светлината и духа, наистина ще те убия. Върви и вземи този труп"
Маркъс искаше да се махне и без това. Затова хукна към приятеля си и го вдигна булчинската. Запъти се към вратите и излезе, без да се обръща назад. По коридорите видя войниците, които вече бяла прекалено късно за тях. Някой чудовища също. Имаше и още пазачи, но те бяха прекалено уморени, за да се бият. Така или иначе Малка ги сритваше, за да покаже на всяко чудовище, че все още е готов за двубой.
Оказало се, че не всичко негови другари са умрели. Около 20-30 войника стояха на входа, скорости в храстите, очакващи някаква заплаха. Но щом армията видяла че е Маркъс с труп в ръцете си, осъзнали, че мисията не е завършена успешно. Те направиха скришно място за Маркус в един от храстите и той им разказа за всичко, което се случи в онази зала. От появата на Хар, до излизането на Маркъс от залата, което било желание на Хар. Той все още се чуди как кръвожаден демон му е казал да излезе и да събере сили, за да се бие с него отново, само защото смелостта му му се е харесала. Така или иначе не можеше да върне времето и да избяга с Джей докато искаше още време с него. Армията реши да се прегрупира и всички да излязат от гората, за да се върнат в замъка и да докладват за вече съществуващия проблем.
На излизане, Маркус не можеш да се сдържа повече от всичките битки и емоции и се строполи на земята, заедно с Джей. Всичко се обърнаха и видяха един от най-силният си войник, единия умрял, други припаднал от умора. Взеха една от носилките направена от мрежа, листа и пръчки и качиха Маркъс и Джей на тях. Така те се отправиха обратно към замъка, където ги очакваха и вещиците, които обитаваха гората. Нямаше да има хареса да чуят новината, че домът им все още е превзет от врага.
Войниците се върнаха приблизително бързо, а селяните не спираха да го гледат уплашени през отвора на прозорците си. Всички знаеха за славата на Маркъс и Джей, така че не необикновено за тях да ги виждат в носилки, като единия вече бе видно, че не може да го върнат към живот.
Джей вече не приличаше на себе си. Имаше побеляла кожа и сини устни. Косата му бе разхвърляна навсякъде и приличаше на изгряващо слънце. Раните му вече не кървяха и белезите също бяха побелели и изглеждаха неестествени. Маркус от друга страна имаше тревожно изражение и изглеждаше по-жив от другаря си. Имаше и сериозно рани и петна от кал и какво ли още не. Влязоха в двореца, където бяха учудено посрещнати. Все пак, когато човек изпрати хилядна армия и се върнат по-малко от половината, това ще е тревожещо и учудващо едновременно. Войниците бяха обяснили на краля за какво става въпрос и когато разбра, заповяда на придворните да отнесат Маркъс и Джей в една от спалните.