The chosen one

Глава 7

Шина се разбрахме какво ще правим първо, се отправихме към къщата, която се намираше зад мен когато тупнах на зелената морава. Като погледнах полянката бе беше малка, но то и около къщата нямаше ограда. Само да ни ограби някой, ще обвиня домакинът.

Къщичката беше малка, но и на два етажа. Щом влязохме веднага се оказахме в кухнята. Всички неща бяха от някакво тъмно дърво, може би череша. Стените бяха бели. Поне имаше някакъв контраст. Както казвах е по живопис, ако няма контраст, няма нищо. След кухнята имаше някаква стая с два фотьойла, масичка и камина от камък. Фотьойлите бяха кожени, а масичката...познахте дървена. 2 тази стаичка също така имаше стълбище. Явно е стълбището за втория етаж. Качихме се горе, мъжа ми обясняваше къде отиваме, но разбира се за човек, които знам само от 5 минути, няма да му вярвам на думите. Или поне не ми обясни за какво му трябва моето величие. Качихме се горе. Стълбите бяха дървени, но за моя изненада не скърцаха. Е, имаше две стаи. Поне ще спя сама. Някакъв плюс се пробвам да извадя от това място. Когато отворихме вратите и двете се оказаха почти еднакви. Легло, тоалетка, гардероб и нощно шкафче. Е, какво друго му трябва на спалня. Щом имах огледало имах всичко.

"Е, това е мястото, в което ще прекараш доста време. Или поне докато обучението ти не приключи. Избрах тази къща, защото е далече от хорските очи. Единственото правило, което трябва да спазваш главно е да не отиваш в близкото село. Там никой не те познава и не знам как ще реагират местните като те видят. Така че първоначално ще ходя сам, после ще те взимаме със себе си и след това ще видим какво ще направиш сама"
"Звучи като голямо ограничаване за момиче на моята възраст, но въпреки това ще се съглася. А сега вместо да започваш с правилата ми кажи кой си и какво правя тук, защото почвам да се изнервям"
"Добре. Нека ти се представя. Името ми е Маркъс, Маркъс Хилдикан. Не съм човек, както и то, но това ще го разбереш по-късно. Идвам от фамилия на богати аристократи, които е момента живеят близо до замъка в столицата на Албадор. В момента както разбра сме в малко селце, на име Вейдел. Семпло е. Как се справих до сега"
"Добре, бих казала. Не спирай, а продължавай"
"Няма ли и ти да се представиш"
"Нали ми знаеш името. Не е ли достатъчно"
"Знам само много малко информация за теб. Като например името ти, годините и как изглеждаш"
"Добре. Името ми е Мариелла. Мариелла Каджийска. Идвам от нормално семейство. Майка ми работи в студио, което се занимава с интериорен дизайн. За баща ми не знам, освен че работи нещо, което му причинява да ходи много на командировки. Не съм го виждала от години, тъй че ако искаш не вярвай на информацията за него. Уча в училище за художници, или поне учих. Завърших го училището. Ъм...това се сещам за това. Нещо друго"
"Това за сега е достатъчно. А как то викат накратко"
"Мари. А ти"
"Няма кратко име"
"Тогава аз ще ти измисля. Какво ще кажеш за Марк или Маркс"
"Звучи приемливо"
"Айде сега да не сменяме темата. Продължавай с разказите"
За краткото време с Маркъс се оказа, че той е доста дружелюбен. Чакай, той да не каза, че не е човек? Че аз не съм човек? Ще го питам след като ми разкаже. Абе, майка ми. В паниката забравих за нея. Ще се поболее. Ужас!
"Какво си се загледала в стената? Има ли нещо"
Тогава осъзнах, че гледам в една точка от поне няколко минути. Къде ли има часовник?
"А? Това е нищо. Разказвай. Слушам те кристално"
"Щом казваш. Както ти казах първоначално ти си избрана за следващия пазител на измерението. Аз също трябва да има пазители? Е, те са нещо като воини. Преди около 20 години се случи война. Война между измерения. Имаше дисбаланс между пазителите, които се равняват на господари. Като крале и кралици на самото измерение. Тъ, тази война трявбаше да свърши доста кърваво. Жени и деца помагаха на войниците да се бият, вдигаха се въстания, запалваха се сгради. Имаше завладяване на територии. С една дума кърваво. Точно тогава попаднах експерименти със хора. Тоест, превръщане на хора във вампири, вещици, демони и такива неща. Рядкост са гигантите. Както ти казах, Ное двамата не сме хора, тъй че за нас времето тук ще минава по-бързо. Няколко дни може да са минимум 50 години за други. Следователно като видиш учебник по история, ще пише, ще войната се е случила преди векове. С мирен договор се е прекратило всичко и всички измерения се затвориха, за да се възстановят. С дни спасителните екипи търсиха хората в изгорели и разрушени отломки. Както виждаш вече всичко се е възстановило. Да, ама не. Злото се е надигнало отново. Пазителят на това измерение умря и няма кой да ни пази. Единственото нещо, което изрече преди да почине, беше "Мариелла, знаете на кой е дъщеря...". После започна твоето търсене, моето нахлуване в съня ми, което мисля че много добре помниш. После дойдох при теб, взех те със себе си при твоето истинско измерение и сега стоим тук и ти разказвам. Нещо друго да искаш да знаеш"

След тези думи на Маркъс, единственото нещо, което може да правя е да стоя да го гледа с ококорени очи, като дете пред витрината на сладкарница. Имах толкова въпроси, които искам да му задам, че дори не знам какво да считам първо. Всичко беше разбъркано в главата ми. По-голяма каша от тестовете по математика. Ще получа главоболие, ако продължа да мисля още малко.

"Всъщност...да, имам въпроси. Въпроси, които са даже на няколко години"
"Очаквам ги, Мари"