The chosen one

Глава 14

Вратите се отвориха, малко след мойто ѝ докосване, което означава, че магията ни е усетила и само чака да влезнем в града.
Отвъд каменните сиви стени се разкриваха малките къщите на селяните, занаятчийски работилници, пекарни, старовремски магазини. Но това, което със сигурност грабваше окото на всеки посетител беше залъкът. Изглеждаше точно така, както го видях при докосването на портите - основите, започващи от голяма скала, бяла, почти синя дамаска, величествени кули и покриви в по-тъмен цвят за контраст. Имаше и малки детайли на митологически животни и лозя, които правеха замъка не изваден от някаква детска приказка, а сякаш истински живи хора, които са дишали същия въздух като теб, са седяли да строят с векове, за да оформят величествеността му, като внимавате много да не го претрупат.
Крайния резултат беше пред нас.
"Като гледам ти харесва най-много замъка. Някой ден ще го видиш и отвътре"
Гласа на Маркъс не изкара от поредния хубав транс. Той да не каза, че ще го видя отвътре? Виждала съм замъци отвътре, но не можеш да прекосявам цялата стая, заради червените ленти, които слагаха неискана граница на интересите ми.
"Да го видя отвътре ли каза"
"Ти си пазител. Това да влизаш в замъци ще превърне във всекидневие малко по малко. Кой знае, ако всичко приключи благополучно и ние победим, ще може и да живееш в такъв. Представи си само свий собствен замък"
Да си представя, че ще живея в свой собствен замък някой ден, не звучеше като детска игра. Най-вероятно като малка съм си мечтала, ще ще живея в замък, но това беше само мечта. А сега щеше да се случи. Представите ми за замъци са се променили с годините също, все пак като малка си мислех, ще замъците са розови, не пак токова големи и в усамотена кула ще има вретено. Да знам, много си падах по Спящата красавица.
"Опитвам си да си представя, но е трудно"
"Трудно, не трудно, някой ден ще се случи. Хайде искам да ти покажа някои места"
Маркъс ме хвана за ръката и не повлече по една от многобрийните малки улички на града. Пътя беше направен от прости каменни плочки с различни размери. Помня, че като малка винаги скачаш от камък на камък, защото мислех, че ако стъпиш на пукнатината между тях ще се случи нещо лошо. Бях много добра и принципно игрите се проточих за дълго преди да се изморя. Докато се усетя, с Маркъс стояхме пред някаква пекарна. "Сладко пате" беше странно име за пекарна, но така са ги измислили хората и така си е останало. Като гледам табелата е стара, защото по краищата вече е изгнила и грапава. Боята също не беше перфектна.
"Това е една от малкото останали пекарни, отворени веднага след освобождението. Всички други тук са отворили по-късно. Собствениците, както сигурно знаеш са свръхестествени, така ще те могат да ти разкажа много неща за това какво е останало по онова време"
От книгите, които четох знаех, че вампирите могат да живеят най-много. Аз съм демон, но и вещица, така че за себе си нямам отговор. Но Маркъс знае какво се е случило при първоначалната война срещу светлина и мрак, така той е чист вампир.
"Влизаме"
"Влизаме"
Още от влизането ни, миризмата на топъл хляб ни привлече. Не знам как, но само от миризмата осъзнах, че материалите за направата на хляба и на каквото и друго да продаваха тук, се прави ръчно. Съставките са домашни и няма нито една следа от нещо, купено от магазина. Вещерските ми умения се пробуждаха и с това растеше страхът ми за това как Маркъс ще реагира. Още помня начина, по който каза думата "вещици" в гората на път за Албадор. С отврат и омраза.
Потънала в размисли, не осъзнах как Маркъс ме тупа по рамото, да да се извадя от транса.
"Мари, това е Питър. Той, заедно с цена му са собствениците, за които ти разказвах"
"Здравей Мари, приятно ми е да се запознаем"
Питър изглеждаше в разцвета но годините си, но брадата и малко закръглената му форма опровергаваха факта. Но, ако махнем това на страна изглеждаше доста приветлив мъж. Аурата около него беше светла. Гласът му беше мек и спокоен.
"Приятно ми е"
Стиснахме си ръцете и тогава го усетих. Побиха не тръпки и пръстите ми изтръпнаха. Около Питър се появи аура в кърваво червени цвят. Но той външен не беше ядосан, беше с широка усмивка на лицето. Кърваво червено се свързва с кръв, кръвта е важна за човека, а вампирите пият кръв. Питър е вампир и за това може да ми каже какво е станало през войната както Маркъс обясни. Това, което той пропусна да ми каже за това бе, ще и двамата собственици най-вероятно са вампири.
"Отзад зад касата има място за вас. И без това днес нямаме хора и ще може да се насладим на един хубав разговор с жена ми. Марк, ти вече я познаваш, но Мари сигурен съм, че ще я заобичаш"
За първи път чух някой друг да говори на Маркъс с кратко име. Все пак в този свят кратки имена съществували.
"Щом казвате така, господин-"
"Моля, наричай ме само Питър. Ще се познаваме още дълго време, поне така се надявам. Така че нека не придържаме към формалностите"
Питър вече ми харесваше. Отведе ни в малка стаичка зад витрината, която трябва да играе роля между пространството на клиента и продавача.

Обзавеждането в малката маскирана стая не беше кой знае какво. Имаше една проста маса с четири стола, лампа с топла светлина и някакви картини, чийто пейзажи не разбирах.
"Жена ми скоро ще дойде. Проверява реколтата, за да видим какъв ще е оборота за следващия сезон"
"Стискам ти палци, реколтата да ви е добра. Тя винаги е. Правите най-хубавите хляб в цялата държава"
"Благодаря за комплимента Маркъс, оценявам го"
Ще ми е интересно да видя жената на Том, но вампирското присъствие в него просто ме подлудяваше.