1 Corinthians 13:11
"Когато бях дете, говорех като дете, мислех като дете, разсъждавах като дете. Когато станах мъж, оставих детството зад гърба си."
Джимин и Юнги седяха на задната седалка в колата на семейството на Джимин и караха към дома на семейство Мин. Родителите на Джимин бяха с тях за подкрепа, Юнги беше мълчалив и нервен, гледайки през прозореца през цялото време.
Джимин го погледна , чудейки се как по-големия ще успее да се справи със стресовата ситуация. Взе ръката му в своята, стискайки я нежно.
- Не се тревожи. Ние ще бъдем там с теб.
Юнги не отговори, но все още бе признателен за всичко, което семейство Пак бяха направили за него и приближи ръката на Джимин докато продължаваше да гледа заснежените полета от прозореца на колата. Страхуваше се какво го чака този ден и се надяваше, че ще може да вземе нещата си без проблем от родителите си, но пък и подозираше, че те точно това ще целят-да създадат проблем.
Те паркираха пред къщата на Мин и Юнги преглътна буцата в гърлото си, оглеждайки двора в опит да открие нещата си. Всички те си стояха навън, до кофите за боклук. От разтревожено, изражението му се промени на ядосано. Веднъж паркирали, той бързо слезе от колата и хукна към нещата си.
Той тършуваше в покритите със сняг свои принадлежности, а ядът премина през лицето му, когато видя компютъра си, покрит в сняг и заледен заради времето. Кръвта му закипя заради гледката, знаейки че те нямат никаква причина да не задържат вещите му вътре, докато дойде да си ги вземе.
Джун се приближи към Юнги и забеляза, че той се взира в съсипания си лаптоп.
- Боже мой, защо някой би изхвърлил вещите на сина си?
- Те не ме обичат, - Юнги изръмжа през стиснати зъби. – Злото е въплътено в тях.
Джи Юн и Джимин също се присъединиха към тях и Джимин видя вледенените вещи на Юнги. Лицето му се загря от яд и той стисна юмруци. Измина момент на тишина преди Джимин да хукне към входната врата.
Юнги видя как гаджето му тича към вратата и тръгна след него, хващайки нежно ръката му.
- Бебче, не си заслужава...
Джимин отскубна ръката си и продължи да крачи към входната врата. Юнги знаеше, че няма какво да направи или каже, за да го успокои, виждайки го как застана на верандата и почука яростно на вратата, игнорирайки звънеца. Това подсказваше точно как се чувства.
След това вратата се отвори и усмихнатата госпожа Мин се показа, а стомахът на Джимин се преобърна и той стисна още повече юмруците си.
- Здравей, Джимин. – госпожа Мин се усмихна докато говореше. – Виждам, че си довел позорния ни син, за да си вземе нещата. Много лошо, ние вече хвърлихме по-голямата част от тях. Хей, може би твоите родители ще се грижат по-добре за него, тъй като явно са окей с това, че вие двамата сте отвратителни..
- Вие сте проблема! – Джимин изкрещя на госпожа Мин, която подскочи заради внезапния му рязък тон. – Вие сте една зла жена, и не си мислете, че сте по-добра, трябва да сте шибано сляпа. Извинете за френския ми, но вие двамата трябва да се тревожите за вашия провал в това да направите сина си идеален. Отвратителни и покварени сте, и ще има специално място в Ада за зли хора като вас, които се отказват от децата си. Няма значение какво той е правил с мен, това никога няма да се сравни с мъчението, психическото и физическото малтретиране и травмата, която сте причинили на Юнги. Какво ще кажете да си продължите с готвенето, говорейки глупости за гейовете и държейки се високомерно? Нищо от това няма да има значение на оня свят след като си платите за греховете и всичко, през което сте го накарали да мине.
Госпожа Мин постави ръка върху сърцето си в шок и извика господин Мин, който вече идваше насам и когато се показа навън, видя Джимин.
- Ах, и това ако не е педераст номер 2. – той пристъпи към Джимин заплашително, господин Пак се намеси и застана между сина си и по-високия мъж.
- Синът ми НЯМА да се третира по този начин. – господин Пак заговори високо и с авторитарен тон, който използваше рядко. – също така нямате право да го сплашвате по този начин. Ако искаш да се справяш с нещата по детински начин, тогава може би трябва да се научиш от детските книжки как да избягваш нападението над малолетни. От друга страна, ние сме тук, за да вземем нещата на Юнги, затова се връщайте вътре и просто ни игнорирайте. А и като цяло, щом си мислите, че всичките му неща са боклуци, тогава ние ще си ги вземем.
Господин Мин се развика на Джун:
- Това е нашата собственост и не можете да се ровите в боклука!
Джи Юн реши да заговори, подхващайки разговора от далеч.
- Щастливци сте, че не съобщихме на полицията за физическия тормоз, щяхте доста да сте загазили сега. Вашият син ни каза да не го правим, затова по-добре бъдете благодарни, че уважихме молбата му и че не се налага да се занимавате със социалните служби.
Госпожа Мин се намръщи и реши да заговори отново:
- Какво искате? Знам, че не сте дошли просто за да вземете личните му вещи.
Джун реши отново да вземе превес над ситуацията.
- Искаме документите му, за да можем да сменим настоящия му адрес с нашия, когато дойде време да започне следващия учебен семестър.
И двамата от семейство Мин се намръщиха, намирайки се в ситуация, в която не могат да откажат на семейство Пак, колкото и да искат.
Госпожа Мин въздъхна.
- Ще отида да взема документите. Вземете каквото искате от боклука, тъй като това е единствения ви шанс. – майката на Юнги отново влезе в къщата, а господин Мин изгледа агресивно господин Пак, преди и той да стори същото.
Джимин погледна към баща си, стоящ на верандата и към майка си-на двора, и се усмихна.
- Благодаря, че ми пазите гърба, хора.
Той се упъти към предната част на къщата, където откри Юнги, стоящ на стълбите и чакайки семейство Пак да приключат със спора. Джимин седна до него и положи глава върху рамото му, започвайки да говори.
- Надявам се, че не съм те разочаровал, аз просто..
Юнги прекъсна любимият си с лека целувка по устните. После се отдръпна и се усмихна нежно на по-малкия.
- Вие хора сте от малкото, които някога са заставали до мен. Благодаря.
В отговор Джимин се усмихна на по-голямото момче, а после се обърна, за да види родителите си, които стояха зад тях с усмивки на лица. Юнги също се обърна и ги видя.
Джун изгука на момчетата.
- Вие деца ми напомняте на мен и Джи Юн, когато бяхме млади.
Джи Юн се усмихна и пристъпи напред, потупвайки главите на момчетата.
- Хайде да вземем нещата ти, докато те донесат документите, а после ще отидем да хапнем пица, става ли? – Джи Юн предложи, а момчетата кимнаха, изправяйки се и отивайки към кофите за боклук, за да вземат всичко, което могат от принадлежностите на Юнги.
Въпреки че беше разстроен заради всичките си повредени вещи и въпреки че трябваше да се рови в боклука, за да вземе това, което беше оцеляло, Юнги беше най-щастливото момче на света, вършейки всичко това с тези хора.
Неговото семейство.