Proverbs 17:7
"Красноречивите устни не са подходящи за безбожен глупак- а колко по-лъжливи са тези на един владетел!"
- Джин, как разбираш, когато наистина обичаш някого? – Джимин плахо попита приятеля си докато той пишеше домашното си на лаптопа. Самият Джимин пък приключваше със своето.
Юнги беше на докторски прегледи този петък и Чим не можеше да намине у тях, затова реши, че може да каже истината веднъж завинаги, затова и всъщност отиде в дома на Джин този следобед, а и за да напишат домашното по алгебра.
Джин отмести поглед от работата си, объркано изражение се появи на лицето му, чудейки се кого приятелят му има в предвид.
- От къде по дяволите да знам? – Джин отвърна с въпрос. – Никога не съм обичал някого. Все още не, но както и да е.
- Гледаш всички онези евтини драми, нали? – Джимин запита приятеля си. – Какво обикновено се случва в тях?
Джин изгледа момчето с изражение, показващо раздразнение.
- Джимин, онези драми не може винаги да показват как работи реалния живот и какво е любовта. – Джин декламира на момчето и свали очилата си. – Да знаеш, че си влюбен не е винаги пеперудите в стомаха, не е винаги и изчервяването, не е и ускореното сърцебиене. Да знаеш, че си влюбен, според мен, е когато се чувстваш в безопасност край този човек. Когато зарежеш всичко, което правиш, просто за да бъдеш до него. Когато нещо те нарани и първия човек, за когото си помислиш и искаш да разговаряш, да е той. Любовта е естествена и ти чувстваш комфорт, когато си с него и наистина го обичаш.
Джимин преглътна.
- Еха, това беше красиво, Джин хьонг.
Джин му прати бърза усмивка и отново сложи очилата си.
- Благодаря, присвоих това от една драма.
- Мразя те. Много. – Джимин заяви и седна на близкия стол след като приключи със задължението си. Магическото чувство, появяващо се във връзката им с Юнги бе преминавало през съзнанието му доста пъти, но той бе твърде уплашен от значението му. Достатъчно плашещо бе да бъде с Юнги и дори всичките пъти, прекарани заедно да не бяха нищо особено, те винаги се запечатваха в ума на Джимин като предупреждение да бъде предпазлив.
Разбира се, всичко, което Джин каза не му помогна, тъй като всичките тези неща се случваха с Джимин. Той вече не бе нервен около Юнги и докосванията на по-големия го караха да се чувства в безопасност.
- Така, мисля си, че изпитвам нещо към учителя ни. – Джин прекъсна мислите на Джимин и той му хвърли фалшиво изненадан поглед, вече знаейки, че Джин винаги е имал подсъзнателно „нещо" към господин Ким.
- Всъщност, как това би проработило? Ти си ученик. Това е строго забранено. – Джимин каза, а ушите на Джин почервеняха.
- Никога не съм казвал, че ще разкрия чувствата си! – Джин запротестира. – Аз просто... си мисля, че той е много зрял, очарователен и добросърдечен. Също така не е много по-голям от нас, затова не е странно! Аз съм на осемнадесет, а той- на двадесет и пет. Не е като да съм заинтригуван от стар мъж или нещо подобно.
Джимин се засмя високо.
- Звучи объркано... Надявам се това да проработи за теб.
- Да, благодаря, тъпако. – Джин извъртя очи и остави лаптопа си на леглото, излягайки се по гръб. – Та така, кого си мислиш, че обичаш?
Джимин веднага показа паниката си.
- Аз, ъм... знаеш, смешно е... - Джимин заекна.
- Юнги ли е? – Джин попита предпазливо, карайки сърцето на Джимин да забиe силно.
- К-как? – Джимин изпитваше трудност при формулирането на изречението си. – От къде знаеше?
- Джимин, разбрах, че си гей в момента, в който се разплака заради това, че онова момиче те преследваше, опитвайки се да те целуне по бузата. В шести клас. – Джин издекламира, горд от впечатляващия си радар за гейове.
Джимин се ухили и се засмя на приятеля си.
- Момче, ти наистина си най-добрият ми приятел. Изцяло бях забравил за това.
Джин се извъртя настрани, за да погледне приятеля си, който бе седнал на големия му стол.
- Никога няма да го забравя, смях се толкова много, че чак се ядосах на себе си. – той се засмя. Джимин погледна към тавана с усмивка на лице.
Да се разкрие пред някого беше удивително, дори по-хубаво стана, че бе пред най-добрият му приятел още от детската градина.
Чим взе нещата си и се отправи към вратата на стаята му.
- Ще тръгвам. Ще се видим следващият понеделник в училище.
Джин му помаха за довиждане и Джимин излезе.
Джимин и Юнги седяха един до друг по време на урока по религия и разбира се, имайки лошо влияние върху Джиминовия живот, Юнги не му позволяваше да се концентрира върху нищо, тъй като продължаваше да стиска бедрото на малкия по време на часа им.
Джимин се питаше дали това е неговия начин да му го върне заради това, че го съблазнява в църквата и разбира се, точно така си беше. Юнги бе голям фен на това да го гледа как се опитва да се сдържи, прехапвайки устна и отпускайки леки стонове, когато той движеше ръката си нагоре и надолу по бедрото му, под масата. Лицето му стана червено като цвекло от цялото това нещо.
Джи У погледна Джимин с изписана тревожност върху лицето си.
- Джимин, изглеждаш тревожен. Добре ли си?
Той я стрелна с усмивка и продължи, очевидно нервен докато говореше.
- Д-добре съм. Просто имам стомашни болки, това е всичко.
Джи У се усмихна, а той се закле, че веднъж получил шанса си, ще съблазни Юнги точно пред родителите му.
Очевидно Техьонг и Чонгкук вършеха своето си нещо като Техьонг продължаваше да разтрива рамото на Кук, разменяйки си с него по някой поглед от време на време, а после се подсмихваха. Учителят виждаше как всеки се държи странно и хвърли въпросителен поглед, но така или иначе остави това настрана и продължи да си преподава урока тихо.
Джимин излезе от стаята с почервеняло лице, а Юнги го настигна, подсмихвайки се докато вървеше до него по коридора.
- Наистина си сладък, когато се опитваш да не си. – той го подразни, а Джимин удари ръката му игриво.
- Надявам се, че знаеш, че ще ти го върна. – усмихна се и го подмина. Без да може да удържи на изкушението, очите на Юнги се забиха право в... задника на Джимин, който леко полюшваше бедрата си докато върви и което Юнги сметна, че го върши с цел като начало на наказанието заради това, че по-големия бе такъв дразнител.
Джимин влезе в залата за поклонения, където бяха родителите му с усмивки на лица, докато той не видя семейство Мин и техните да си говорят.
По-точно казано госпожа Мин и майка му, която не изглеждаше много щастлива.
Джимин спря на място в паника, а Юнги го приближи, заставайки зад него и разбирайки защо той изглежда вкаменен.
- О, мамка му. – той каза, вълна на страх прозвуча в гърлото му.
Джимин незабавно се упъти към тях, искайки да разбере за какво точно си говорят.
Най-накрая ги достигна с бърза стъпка и застана пред майка си, която го погледна така сякаш искаше да му се разкрещи, но се сдържаше заради търпеливостта си.
- Ъм, хора, за какво си говорите? – той запита небрежно, но треперенето в гласа му се улови, тъй като той знаеше за какво точно си говорят.
Госпожа Мин бе тази, която заговори първа с усмивка на лице, тъй като бе единствената щастлива тук, за разлика от ядосаната майка на Джимин.
- О, за нищо, скъпи, просто казвах на майка ти колко добре се справяш с пианото, на което Юнги те учеше да свириш.