Сякаш минаха години, докато най-накрая не се прибрахме.
Прекарах доста дни, опитвайки се да се преструвам че нищо не се беше случило. Опитвах се да бъда силна, но защо сега ми беше толкова трудно?
Винаги съм мислела, че хората преувеличават, когато половинката им ги напусне, но чак сега осъзнавах колко болеше.
Щом колата спря на алеята пред къщата, отворих вратата и излетях от колата.
Чух Мат да ме вика, но не се обърнах. Исках да съм сама. И знаех, че той щеше да се досети.
Оказах се права, тъй като щом влезнах в стаята не чух никакви стъпки зад себе си. Имах нужда от малко време със себе си и Мат уважаваше решението ми. Легнах на леглото без да си правя труда да съблека дрехите си. И без това дрехите за бременни бяха твърде удобни.
Щом легнах на възглавницата, всичко ме връхлетя. Сълза след сълза си прокрадваха път от края на очите ми и се стичаха по бузите ми. Възглавницата вече беше станала мокра, но точно в момента болката в гърдите ми се усещаше по-силна.
Толкова ли преувеличавах, че да плача за мъж, който е все още в живота ми?
Предполагам, че можех да отдам емоционалността си на хормоните, но все пак усещах празнота в сърцето си.
Прекарах пет минути в плачене, а след като спрях просто се загледах в тавана и се самосъжалявах.
Скоро усетих очите ми да се затварят. Сълзите ми бяха взели цялата ми енергия и просто исках да поспя. Поне нямаше да усещам болката.
Събудих се, а около мен беше пълен мрак. Нямаше никаква светлинка, която да ми помогне да видя нещо.
Погледнах към телефона си и осъзнах, че съм спала десет часа.
И тогава осъзнах, че около тялото ми беше увита ръка. Чудех се защо не съм я усетила по-рано.
- Мат. - поклатих рамото, което беше по-близо до мен. Беше прекалено тъмно, за да видя каквото и да е. Можех да разпозная само очертанията на тялото му.
- Мат. - поклатих го по-силно и усетих тялото да се свива до мен. Ръката му се затегна около мен.
- Скъпа? - гласът, който чух накара сърцето ми да спре. Това не звучеше като Мат и веднага щом косъмчетата по ръцете ми настръхнаха разбрах, че това беше Кайл.
- Кайл? Какво, по дяволите правиш тук? - опитах се да прошепна, но безуспешно. Бях прекалено шокирана.
- Съжалявам много, но не съм спал и просто имах нужда от теб. - обясни Кайл, а гласът му все още беше дрезгав.
- И затова реши да дойдеш тук без позволение? - попитах. Кайл кимна без да каже нищо. Въздъхнах. - Можеше да попиташ. И без това имаш проблеми със съня, щях да ти помогна.
- Щеше ли наистина? - попита Кайл и по гласът му разбрах, че не ми вярваше.
Почувствах се леко обидена. Но дълбоко в себе си знаех, че беше прав. Щях ли да му помогна? Имам предвид, най-вероятно щях да откача и да му кажа да си върви.
- Пука ми за теб, Кайл. - беше единственият ми отговор.
Кайл не отговори и в следващите няколко минути просто седяхме в тишина.
Може би трябваше да го изгоня и да му кажа да си върви. Не можех да мисля рационално, когато той беше около мен. Но имаше и това приятно чувство да стоя отново до него. Нещо, което се чувстваше дори повече като дом.
- Спомняш ли си, когато се събрахме? - изведнъж попита Кайл, карайки ме да излезна от транса си.
- Да? - как можех да забравя.
- И аз ти казах, че бих преместил целия свят, за да съм с теб? - кимнах в отговор. - Е, казах ти това, когато бяхме просто гаджета. А сега сме омъжени, Кали, и бих направил повече от това да преместя света за теб. Мамка му, Кали, бих направил всичко. - гласът му звучеше толкова отчаян.
- Толкова много, а? - засмях се нервно, без никакъв хумор.
- Нямаш си и идея. - прошепна. - А помниш ли, когато казах, че сме отбор?
- Да. - кимнах. Бяхме отбор. Сега сме отбор.
- Наистина го мислех. Но виж ни сега, вече не е както преди. Караме се един с друг и се чудя, защо? Знам, че се държах като задник с теб. Но ти ме обичаш, нали?
- Що за въпрос? Разбира се. - казах. Исках да заплача, но все още не можех. Трябваше да сдържам хормоните си.
- Тогава защо си тръгна? - и този въпрос ме удари като мокър парцал. Защо си тръгнах?
Кайл беше прав. Ако го обичах, както казах, ако исках да спася връзката ни, тогава защо си тръгнах?
Кайл не беше перфектен, но въобще има ли перфектен човек? Накрая двамата с него се караме, правим грешки, но в крайна сметка сме хора.
- Направих грешка. - прошепнах бавно. - Грешка. - казах отново. - По дяволите, Кайл, нуждая се от теб.
В следващия момент усетих ръцете на Кайл да се затягат силно около тялото ми. Усетих въздишката му до себе си, която се сблъска във врата ми.
- Моля те, ела си вкъщи. - каза тихо срещу мен.
- Добре. - отговорих, без дори да се замислям.
Преди да кажа още нещо, Кайл се отдръпна от мен.
- Нека да пуснем светлините. Нека да те видя. - Кайл стана от леглото и пусна лампата и веднага погледнах към него през насълзените си очи.
Кайл отново се приближи до мен и хвана ръката ми. Придърпа ме към себе си, докато не застанах до него.
- Значи ще си дойдеш? - попита. Гледах към пода, преди той да хване брадичката ми и нежно да повдигне лицето ми. - Погледни ме. - очите ми се придвижиха нагоре и се срещнаха с неговите и сякаш смисълът се възвърна. - Ще си дойдеш? - попита отново.
Кимнах и се усмихнах.
- Искам да се прибера.
След като казах това, вратата се отвори и повече светлина нахлу в стаята.
С Кайл се обърнахме към вратата.
- Какво става? - попита Мат, седейки пред нас само по бельото си. Очите му бяха притворени, сякаш току-що се е събудил.
- Кайл е тук. - казах. Мат ме погледна.
- Много добре виждам. Защо е тук? - попита, влизайки в ролята си на защитник.
- За да се приберем. - казах. Кайл уви ръка около кръста ми.
- Това значи ли, че стаята ми за гости най-накрая се освобождава? - попита Мат. - Най-накрая мога да каня секси момчета тук без да се страхуват от ядосана бременна жена. - извъртях очи, но все пак се усмихнах.
- Разкарай се. - помахах му и се засмях. Той също се засмя, докато очите му блестяха.
- Радвам се да те видя щастлива отново. Без повече фалове, господин Найт. - Мат посочи Кайл, който се засмя, но обеща да не прецаква повече нещата.
След малко Мат излезна от стаята и започнах да слагам нещата си в сака. Беше рано сутринта, но на кого му пукаше?
Нямах търпение да се прибера.
Кайл взе сака ми и го занесе в колата, докато аз слизах по стълбите, за да говоря с Мат.
Той се беше облегнал на дървената маса в центъра на стаята. Щом ме видя, разтвори широко ръцете си и ме прегърна.
- Беше ми приятно, докато беше в резиденцията ми. - подсмихна се, придърпвайки ме по-близо към себе си. - Ще ми липсваш.
- Просто ще съм по-надолу на улицата. - отговорих.
- Не може ли поне веднъж да ми липсва най-добрата ми приятелка?
- Шегувам се, и ти ще ми липсваш. Ела утре.
- Със сигурност.
След малко Кайл се върна при нас.
- Искаш ли кафе? - попита Мат. Кайл кимна и двамата отидоха в кухнята.
Останах сама в стаята и затова седнах на един от дървените столове.
- Благодаря, че се грижеше за нея. - чух гласът на Кайл от кухнята. - Наистина означава много. Вършеше работата, която трябваше аз да върша.
- Няма проблем. Единствена ми е. - исках да отида и да им кажа, че не съм малко детенце, но все пак реших за по-добре да не го правя.
- Как вървят нещата? - чух да пита Мат. - Имам предвид, с депресията. Баба ми също имаше и знам, че не е за подценяване.
- Мисля, че се подобрявам. Предполагам, че само времето ще покаже. Поне сега си върнах момичето и няма да се притеснявам за това. Само се надявам Кали да е с мен, докато не се оправя напълно.
- Късметлия си, че не беше прекалено късно.
- Така е. - сигурна съм, че Кайл се усмихваше.
Станах от стола и се затичах толкова бързо, колкото можех за корема, който имах.
Едва не се хвърлих в ръцете на Кайл.
- Внимателно. - той се засмя.
След като се отдръпнахме, Кайл изпи кафето си и след това се запътихме към колата му.
Мат дойде да ни каже, че утре със сигурност щеше да дойде, без значение дали вече имаме планове за нещо.
Той беше добре дошъл по всяко време и знаех, че Кайл нямаше нищо против.
- Радвам се, че се прибираш. - каза.
- Знаеш какво да ми кажеш. - отговорих. Той използва думи, които успяха да ме докоснат и наистина разбирах колко се нуждаех от него.
- Обичам те. - прошепнах и го погледнах.
- Обичам те шибано много. - отговори с дрезгав глас. - И си спомням, когато ти казах, че слънцето между нас никога няма да залезе.
- И аз си спомням.
- Е, може би все пак слънцето залезе за малко? - Кайл ме погледна и се усмихна.
- Да, но всичко е наред. Сега отново изгрява.
- Май трябва малко да променя думите в този лигав цитат.
- Така ли? С какви? - попитах.
- Не знам. Ще трябва да помисля. - той се усмихна. - Това, което знам е, че може би така е било писано да стане. Това е част от живота, тъмнина и светлина. Никое слънце не е предназначено да свети постоянно. Но без него, светът не би съществувал.
- А ние искаме да съществува.
- Точно така. - отговори Кайл.