Да променя живота ти

Част 23

Гледната точка на Ан

- Ще го убият.

Настаних се удобно на дивана, погледнах към телевизора, където майка ми гледаше филм.

- Благодаря ти, че издаде какво става. - Каза ядосано, а аз се засмях.

Взех пуканките от ръцете ѝ и започнах да ям.

-Ей! Не ставай нахална.

- Часът е 10 сутринта. Би трябвало отдавна да си на работа. Това, че шефът ти е гадже не те оправдава. - Погледна ме намусено.

-Не сме тийнейджъри, за да сме гаджета. А и вече сме годеници.

Станах от дивана, спрях филма и взех одеалото, с което се беше завила.

- Това не те оправдава. Отивай на работа! Хайде, по-бързо.

Намуси се отново и стана от дивана.

- Ти си най-лошата дъщеря на света. - Засмях се.

- Аз също те обичам. Сега заминавай!

Подадох и якето и я изпратих до вратата.

- Довиждане! Ще се върна рано. Обещавам! -Каза, крещейки, за да я чуя.

- Не, моля те! Няма нужда да бързаш.

Затворих врата и се върнах на дивана. Тъкмо, когато си пусках филм, телефонът ми звънна. На екрана се изписа "Алек". Реших да не вдигам. Спрях звука и си пуснах филма. Телефонът отново завибрира. Ядосах се и вдигнах.

- Какво искаш? - Казах го гневно.

- Виж, аз съжалявам за това, което казах. Не бях на себе си. Сега, ако искаш, можеш да ми помогнеш. Баща ми се върна вкъщи, а единственото, което искам от теб, е да ме приемеш у вас.

- Оф, добре, но ти ще стоиш в хола, а аз в стаята си. Ясно? - Все още бях ядосана, но не можех да го оставя с баща му.

- Добре. Пред вас съм.

Тръгнах към вратата, отворих я и пред мен се появи Александър. Оставих вратата отворена, за да може да влезе и се запътих към стаята си.

- Ан, почакай. Нима ще ме оставиш в къщата си сам?

Обърнах се, за да го погледна.

- Да. Можеш да се радваш,че си тук. - Отново понечих да тръгна, но неговия глас ме спря.

- Моля те, изслушай ме. - Говореше спокойно, както винаги.

- Ти каза всичко, което имаше за казване или се сети за още обиди. - За разлика от него, говорех яростно.

- Тогава не бях на себе си. След побоя, първият човек, когото видях, беше ти, а и аз бях ядосан, затова си изкарах всичко на теб, но не мислех наистина онези неща, които казах. Ти си страхотен човек и те харесвам, ако не беше така, сега нямаше да съм тук. - Погледите ни се срещнаха.

Дълго мислех какво да кажа. След това реших, че е безсмислено да казвам, каквото и да било, и просто отидох в стаята си.

Гледната точка на Джордан

Отново, след толкова години, стоях пред брат си. По кафявата му коса вече имаше бели косми. Зелено-кафевите му очи ме гледаха с онази присъща за него слабост. Гледах го дълго, търсейки отговора на въпроса, който си задавах, откакто го видях пред мен.

- Защо се върна?

Изобщо не беше изненадан от въпроса ми, сякаш точно това е чакал да чуе през цялото време.

- За да се уверя, че се грижиш добре за децата ми. - Разсмях се, а той ме погледна остро.

- Сериозен съм.

Скръстих ръце пред гърдите си, за да придобия по-сериозен вид.

- Аз също. - Присвих очи, за да му покажа, че не му вярвам.

- Не съм толкова глупав. Сега сериозно ми кажи защо се върна.

Отидох да заключа вратата, за да не може Себастиян да се появи изневиделица.

- Много добре знаеш защо съм тук, Джордан. Дойдох, за да взема Себастиян със себе си.

Погледнах го с вдигнати вежди.

- Тогава си дошъл напразно. Аз имам попечителство над Себастиян и Александър. Според закона, те вече не са твой деца.

Брат ми стана от мястото си на дивана, видимо ядосан.

- Да и ако не си забравил, го направих само, за да мога някога да го отведа със себе си, без да имам нужда от разрешението на Вероника. Ти беше на моя страна.

Усмихнах се и се доближих до него.

- Прав си, бях на твоя страна. Вече не съм.

Седнах на стола си и погледнах брат си, който беше стиснал ръцете си в юмруци.

- Предал си собственият си брат и твърдиш, че си по-добър от мен.

Гледах го без да откъсвам очи и най-нахално му се усмихвах.

- Не съм те предал. Просто вече съм на страната на справедливостта. - Говорех спокойно, за да вбеся брат си повече.