Да променя живота ти

Част 1

Стоях пред огромната къща на Изабел. Беше боядисана в бяло и зелено. Странна комбинация, според мен. На верандата имаха една люлка, боядисана във всякакви цветове, за което бяхме виновни аз и Изабел.

Тръгнах към входната врата, с огромния надпис "Добре дошли!". Още преди да съм стигнала вратата, Изабел я отвори и се втурна към мен. Прегърна ме силно и едва не ме удоши.

- Кажи ми, че не е истина. Кажи ми, че не заминавате. - Досега ѝ бях повторила сто пъти, че заминаваме, но тя явно не ме беше взела на сериозно.

- За съжаление, се налага. Да не мислиш, че аз искам да замина и да оставя всички, които обичам тук, макар че ти си единствената ми приятелка? Харесвам този град, дори училището. Никой не ме забелязва и нямам никакви проблеми.

След като го казах, ме погледна с остър поглед.

- Наистина ли това искаш? Да си винаги незабележима, да водиш спокоен живот. Защо поне веднъж не се опиташ да водиш нормален тинейджърски живот? Вече си на 16, а не си имала и едно гадже досега. Аз вече забравих имената на моите.

Изабел не беше от спокойните хора и избухваше бързо. Точно, както сега. Вместо да ме прегърне и да се сбогува с мен, тя ми се разкрещя.

- Дойдох тук с намерението да се сбогувам с теб, а не да се караме. Изабел, може повече да не се видим, а аз не искам да те запомня така. - Аз, за разлика от нея, говорех спокойно, защото винаги съм се опитвала да бъда разумна и да контролирам емоциите си.

- Глупости. Няма толкова лесно да се отървеш от мен. Знаеш, че за мен не съществува думата "сбогом". Докато сме живи, нищо няма да ни раздели, а километрите съвсем не са проблем за мен.

Погледнах я и видях целия живот в очите ѝ. Познавах я, откакто се помня, а сега трябваше да се разделим.

Червената ѝ коса се вееше зад нея, а тя дори не си правеше труда да я оправи. Погледнах часовника си. Часът беше точно 12. Трябваше да тръгвам, но дали щях да успея да оставя Изабел зад гърба си.

- Трябва да тръгвам. Ще се чуем по телефона. Представи си, че заминавам за един месец и след това се връщам.

Очаквах някаква ужасена реакция от нейна страна, но вместо това, тя се усмихна и ме прегърна.

- Не се тревожи за мен, ще се оправя. А ти се опитай да започнеш отначало. С нови приятели. Разбира се, мен, ако ме забравиш, ще те убия. Да ме информираш за всяко едно станало нещо и да ми кажеш дали има хубави момчета. Разбра ли? - Гласът ѝ трепереше, все едно всеки момент ще се разплаче. - И не забравяй нашето мото: Всяко едно "Мразя те!", означава "Обичам те!".

- И аз те мразя. - Засмя се на това, което казах, а аз успях само да се усмихна.

~~~

С майка ми стояхме и чакахме да обявят нашия полет. Аз все още се чудех откъде намерих смелост да оставя Из. Помня само, че я прегърнах и след това тръгнах към вкъщи. Оставих я зад гърба си, без дори да се обърна и да я погледна.

Докато се прибирах, се бях спряла на едно дърво, където от 10 години стояха едни имена "Анна + Изабел = Приятелки Завинаги".

Как щях да живея без нея?

~~~

След изтощителното пътуване, което според мен бе цяла вечност, най-накрая пристигнахме. За мое щастие, но не и това на майка ми, новата ни къща, която бе средна по размер, не беше в центъра на града, а в покрайнините.

- На мен ми харесва.

Наистина ми харесваше. Напомняше ми на старата ни къща и малко на тази на Из.

- На мен не много. Само че не можем да си позволим по-голяма и по-близо до богатите хора. - О, не! Точно тази част от характера на майка си мразех.

- Стига! Моля те, млъкни! -Погледна ме въпросително, но не каза нищо.

Не можах да кажа повече нищо и прекарахме повечето време в разопаковане на багажа ни. Аз, разбира се, избрах стаята ми да е на долния етаж. След смъртта на татко, мразех да стоя на високо, но пък много обичах водата, затова нямах търпение да отида до плажа, макар да беше малко егоистично от моя страна да оставя майка си сама да разопакова багажи ни. Тя нямаше нищо против. След смъртта на татко, освен манията за пари имаше и мания да получа всичко, което искам, до някъде това беше хубаво.

~~~

След дългата разходка по плажа, реших, че е време да се прибера в новия си дом. Пътят от плажа до къщата ни беше дълъг. На две преки от нас се намираше най-богата къща в цялата улица. От нея излезе едно красиво момче. Заковах се на място, когато го видях. Той забеляза това и ми се усмихна.

- Хей! - Поздрави ме той.

Трябваше да спра да го гледам така, но той беше толкова хубав. С черна коса и кафеви очи.

- Хей! - Побързах да се овладея.

- Казвам се Александър Верлак. Нова ли си?

- Да.Анна-Мари Адамс, но може да ми казваш Ан.

- Красиво име като собственика му.

Ето затова ми трябваше Изабел. За един приятелски съвет. Какво да правя в такива моменти?

- Благодаря! Ами, аз мисля, че трябва да вървя. Имаме много работа вкъщи.

Замислих се над думата "вкъщи". Все още си представях стара ни къща. Все още чаках баща ми да се появи на верандата и да ми се усмихне само, както той умее. Но уви.

- Добре, тогава. Надявам се да се видим отново много скоро. - И аз.