Да променя живота ти

Част 30

Гледната точка на Алек

Прибрах се вкъщи уморен от пътя и от живота. Качих се в стаята си и легнах на леглото си, което в момента ми се струваше твърде неудобно. Усетих как очите ми се затварят и леко потъвах в блажен сън, но точно тогава вратата се отвори с гръм и трясък. В просъница успях да различа сиуета на брат си. Насила се надигнах от леглото, за да отида до него.

- Какво ти е, Алек?

Погледнах Себастиян с огромната си усмивка, в опит да скрия, че точно в този момент ми идеше да сложа край на живота си.

- Нищо ми няма. Ти как си?

Той ме погледна с присвити очи в знак, че не ми вярва.

- Не се опитвай да излъжен кръвния си брат. По всичко си личи, че не си добре. В тази стая е толкова тъмно, че от мен до теб едва се вижда, има разпиляни видео игри навсякъде, телефона ти до краката ми е в много лошо състояние. Да изброявам ли други неща, по които си личи, че направо си бесен?

Огледах се и се оказа, че Себастиян е бил прав. Дори не помнех кога съм направил всичко това.

- Нали слънцето грееше и птичките пееха? Сега какво стана с тези птички? Да не умряха или пък има слънчево затъмнение?

- Ан, ме заряза.

Брат ми остана видимо изненадан от това, което казах.

- Е, значи трябва да виним нея за мъртвите птички и слънчевото затъмнение?

Подразних се много от това, че брат ми се подиграваше с нещо, което за мен имаше много важно значение.

- Ако мислиш да се подиграваш с това, напусни стаята ми и ме остави на мира. - Добих много сериозно изражение и гласът ми стана по- остър, а на Себастиян му беше смешно, както винаги.

- Добре, съжалявам. Разкажи ми какв....

Себастиян прекъсна по средата на изречението и се втренчи в масата. Проследих добре погледа му и видях кутията цигари и до тях в едно бяло пакетче имаше малко марихуана. По дяволите! Бях забравил да ги скрия. Ако само един човек разбере, че отново се дрогирам, горко ми и тежко. Сега погледа на брат ми беше насочен право в мен.

- Не са мой. На един приятел са. - Знаех, че тази лъжа не струваше, но беше първата, която ми дойде на ум.

- Никога не си можел да лъжеш. Александър, какво си мислиш, че правиш? Това, че с Ан сте скъсали, не значи, че трябва да съсипваш живота си отново. Не се ли замисли, че не си струва за нито един човек да го правиш? Накрая ти ще си страдаш, а не тя.

Усещах как с всяко едно изречение, ми идеше да му забия един юмрук в главата, но поне имах силна воля и се сдържах.

- Не ми говори, все едно си ми майка. Писна ми всеки да ми казва какво да правя. Това си е моя работа. Не си преживял това, което аз и не ти пожелавам да го преживееш. Писнало ми е от всичко и от всеки. Не намирам смисъл да живея вече. Няма за кого. Нямам баща, който да ме беше подготвил за живота, майка ми е жена, която се интересува само от проклетата ни фамилия, намерих момиче, което да ми хареса, влюбих се в нея и накрая тя ми заявява, че не знаела какво чувства към мен.

Усещах, че крещя с пълно гърло, но колкото и да исках да се успокоя, не се получаваше. Усещах как кръвта кипеше във вените ми и погледа ми се замъгляваше все повече с всяка секунда.

- А аз какво съм? Домат? Картоф? - Отново се подиграваше.

- Ти ли? Ти не си сериозен човек. Ето, например сега. Аз ти говоря сериозни, важни неща, а ти се подиграваш.

Видях че отваря уста, за да каже нещо и побързах да го прекъсна. Излязох тичешком от стаята си, с намерението да намеря ключовете от колата на майка ми. Слязох възможно най-бързо по стълбите и открих ключовете на холовата масичка. Без да се замисля, ги взех, преди Себастиян да е дошъл. Спрях се за минута, защото краката ми се преплитаха и от време на време погледът ми се замъгляваше. Едва успях да изляза от къщата ни. Виждах два черни джипа пред себе си.Не знам халюцинирах ли, или наистина пред мен имаше две коли. Отидох до едната кола и пробвах да я отключа. За мое огромно щастие, тя се отовори. Качих се в нея, леко залитайки. Заключих вратите, защото видях Себастиян, който тичаше срещу мен. Запалих джипа и колата потегли. Себастиян се изпречи на пътя ми, но много бързо се махна, когато забеляза, че не ми пука дали ще го прегазя, или не. Не знаех накъде отивам. Нито дали ще се върна.