Да променя живота ти

Част 22

Гледната точка на Джордан

- Е, скъпа ми Вероника, за какво искаше да говорим? - Погледнах я. Времето изобщо не я беше променило. Все същата си беше. Същите руси коси, все същите сини очи и все същата блестяща усмивка.

- От пет години насам не си давам мира. Ти ме обвиняваш за смъртта на съпругата си, а вчера пребиха сина ми заради теб. Сега сме горе-долу наравно, макар че аз не съм виновна за злочестата съдба на съпругата ти. - Не спирах да я гледам. Имаше нещо изключително в тази жена.

- Не смятам да обсъждам тази тема с теб. А колкото до Александър, това няма да се повтори. Тези копелета ще си платят. - Погледите ни се срещнаха. Виждах омразата в очите ѝ, но това не ме притесняваше. Бях свикнал хората да ме гледат с омраза.

- Няма да се повтори? Защо беше нужно да става? Синовете ми не са длъжни да страдат заради теб. - Започна да крещи.

- Първо се успокой. Нищо сериозно не е станало с него. Ще се опитам да ги намеря и отново да ги вкарам в затвора, където им е мястото. - Приближих се до Вероника, а тя не спираше да ме гледа с отвращение.

- Кои са тези хора? Какво си им направил, че толкова те мразят? - Вече говореше спокойно, но както винаги, имаше нотка на предпазливост в гласа ѝ.

- Тези хора се опитаха да ни откраднат фирмата и въобще всичко, което имаме. За да не допуснем това да се случи, аз и съпругът ти ги обвинихме, че са наркотрафиканти, а това стана като нашите работници сложиха дрога в камионите им, с които внасяха цимент. Следователно ние ги предадохме и така те влязоха в затвора. Сега или са избягали, или са ги пуснали под гаранция, което е зле за нас, защото ще се опитат да ни отмъстят. Само да те успокоя, че на Себастиян нищо няма да му се случи, докато стои в имението. - Докато го казвах, видях болката в очите ѝ.

- Разбира се, че сте го направили. Това е точно във ваш стил. - Станах от удобния диван и подадох ръка за довиждане на Вероника. - Довиждане, Джордан! - Бе единственото, което каза.

- Довиждане, Вероника! - Свалих си ръката, намигнах ѝ и тръгнах към изхода.

Гледната точка на Себастиян

След като бях в прожекционната зала, намираща се в имението и гледах любимия си филм "Убийствен пъзел", реших,че имам нужда от почивка и отидох да си легна. Точно, когато заспивах, телефонът ми иззвъня. Ядосах се и погледнах екрана. Беше Макейла - най-добрата ми приятелка. На екрана се появи нейна снимка от преди месец, когато беше с кестенява коса и пъстри очи.

- Какво е толкова важно? - Казах ядосано.

- Стига си спял, мързеливецо! Излез малко навън. - Каза с присъщия за нея заповеднически тон.

- Остави ме на мира. Щом ти се излиза, обади се на Марк.

Чух дълбока въздишка от нейна страна. След това отново заговори:

- Не! Или ще излезеш доброволно, или на сила. Поне ти давам да избираш. - Знаех, че с нея е невъзможно да се спори, затова станах на сила от леглото си и се запътих към гардероба.

- Добре. Само да знаеш, че си ужасна изнудвачка. - Чух само как се засмя злобно.

- Благодаря ти много! Ще се обадя на Марк, за да го питам дали иска да излезе с нас. - Облякох любимата си блуза с надпис "We all made her" и взех първите джинси, които видях.

- Не е честно. Това е дискримнация. Защо мен на сила ме караш да излизам, а него го питаш? - Отново се засмя.

- Защото, мили ми Себастиянчо, ти си най-мързеливият човек, когото познавам. - Отново се ядосах, когато чух прякора, който ми беше измислила.

- Не смей повече да ме наричаш така! - Казах го, колкото можех по-силно.

- Добре, де,съжалявам! Готов ли си? - Погледнах се в огледалото. Косата ми както винаги стърчеше навсякъде, но не си направих труда да я оправям.

- Така мисля. - Зачудих се дали да не пробвам да си оправя косата, макар че това щеше да отнеме цялото време на света. - Можете ли с Марк да дойдете до имението?

- Да.

- Добре, тогава тръгвайте.

Затворих телефона и се захванах с косата си.