Част 2

6.7K 337 6
                                    

След като се върнах в къщата, която вече трябваше да наричам свой дом, заварих майка си да седи на дивана, който явно ни беше подарък от предишните собственици. За миг си помислих, че съм сбъркала къщата, защото когато излязох беше почти празно, а сега всяко нещо си беше на мястото. Е, имаше няколко дребни нещица, които не бяха по местата си.

- Уоу, много си бърза. Да ме беше изчакала, щях да ти помогна. - Не, че имах огромно желание.

- О, хей! Няма проблем, знаеш, че много обичам да подреждам. А и ако още имаш желание да помагаш, куфара ти и кашоните с твоите неща все още не са докоснати. След малко ще пристигне и пицата, така че до тогава можеш да се заемеш с тях. - Нищо чудно, че беше поръчала пица. Сара изобщо не я биваше в кухнята.

- Окей. Поне ще ядем нещо вкусно.

Последния път, когато ядох в старата ни къща, майка ми беше сготвила спагети, които трябваше да изям на сила, за да не я обидя.

- Хаха. О, забравих да питам как мина разходката. Запозна ли се с някого?

Отначало мислех да ѝ споделя за Александър, но после ми се стори ненужно, та ние дори не бяхме провели един нормален разговор.

- Не.

Бях почти готова със стаята си, когато звънецът иззвъня. Явно беше пицата. Това беше страхотно, защото вече умирах от глад.

След като вечеряхме, проведохме много скучен разговор за новото ми училище и новата работа на майка ми като асистент в някаква си известна фирма. Беше време да си лягаме, макар да беше едва 22:00 часа.

Гледната точка на Алек

След разговора си с Анна-Мари, не спрях да мисля за нея. Надявах се да я срещна отново, дори да не си говорим, ми стига само да я видя. Никога преди не бях виждал такова красиво момиче. Никога не ми се бе случвало да мисля за някого толкова дълго. По принцип забравях имената на приятелките си, но с нея, това бе невъзможно, та тя имаше такова красиво име.

- Ей, братле, идваш ли? Майка ни чака да вечеряме. - Мразех, когато брат ми влизаше в стаята ми, все едно влиза във война.

- Можеше да почукаш.

- Стига, де, няма какво да криеш толкова от мен. - Само така си мислеше.

- Добре, идвам след малко.

- Добре.

След това затвори вратата и аз останах сам с мечтите си.

Гледната точка на Ан

В 23:00 вече бях в леглото си с телефон в ръка, готова да се обадя на най-добрата си приятелка - Изабел.

- Алелуя, ти се сети за мен.

Сякаш човек можеше да я забрави толкова лесно.

- Не съм те забравяла, но нямах време да ти се обадя. - До някъде това беше вярно.

- Хайде, разказвай! Има ли красиви момчета? - Разбира се, тя нямаше да пита "Как си?", а ще пита винаги за момчета.

- Да, Из, добре съм, макар полета да бе малко скучен. Градът е красив, морето също.

- Стига, де, в нов град си, в ново училище, никой не те познава, сега е твоя шанс да се промениш.

Може да бяхме приятелки от пеленачета, но тя явно все още не ме познаваше.

- Знаеш, че не към това се стремя, не смятам да променям нищо от стария си живот, като изключим града и училището. - Чу се само тежка въздишка от нейна страна.

- О, Ан, кога ще започнеш да гледаш на живота по друг начин?

- Никога. Всъщност се запознах с едно момче.

- Какво? Ти сериозно ли? Не мога да повярвам, че ти си говорила с момче. Дано поне да е красив. Изпрати ми фейсбука му. - За миг съжалих, че съм ѝ споменала за него.

- Добре, ще ти го изпратя утре. Сега ще си лягам.

- Добре, тогава. Чао!

Да променя живота ти Where stories live. Discover now