You Deserve Nothing [СПРЯНА]

Глава 18

- Никога - казах, а тя ме гледаше объркано. Опита се да махне ръката си, но аз я държах здраво и не я пуснах, докато я гледах.

- Защо го правиш? - попита.

- Кое? - направих се на ударен. Успявам да я объркам. Това е хубаво. За сега. Стига да не се раздвоя, което мисля, че е в процес вече, но ще се опитам този процес да не завърши сполучливо.

- Това да се правиш, че ти пука, а в друг момент, че все едно нищо не се е случило - каза. - И същото го правиш в момента. Правиш се, че ти пука, а всъщност не ти и няма да ти запука, защото си едно нещастно копеле, което никога няма да намери щастието и знаеш ли защо? Защото приемаш всичко за даденост и когато го загубиш не си признаваш, че си нещастен, а реално си. Това си ти, Зейн. Един нещастник - каза всичко направо в лицето ми. Ако беше някой друг щях да го игнорирам и да го забравя или с приятелите ми да го пребием, но от нейната уста звучеше различно. Ако не се познавах щях да кажа, че ме е заболяло. А заболя ли ме? Или не ме? Не знам със сигурност, но знам със сигурност това, че думите и' определено не са ми безразлични. Ама никак даже... Но тя е непозната, с която искам да си поиграя?

- Какво искаш да направя, за да ми повярваш? - опитах се отново да влезна в играта с леки рани, но леки. - И да знаеш, с теб имаме много общо - казах това, защото наистина го чувствам и усещах, че нещо ни свързва. Дали било болката, дали било щастието, или нещо друго, но знаех, че нещо ни свързва. Омекнах. Отново. Плановете ми се промениха. Тя се забави с отговора си.

- Докажи ми. Докажи ми, че искаш да ти имам доверие. И какво общо имаме пък с теб? - попита объркано. А аз започнах със своите романи.

- Мога да кажа, че имаш проблеми с брат си от наблюдението си. Не говориш за родителите си, като мен, което означава, че или не се разбирате, или е нещо друго. Като мен си, Ел - не знам защо я нарекох на галено. Сложих другата си ръка над нейната и така обгърнах китката и' с моите две ръце.

- Не ми говори за тях - одряза ме веднага. Защо го крие? И то от мен? Тъп въпрос, но наистина. Какво толкова крие? От всички ни, предполагам?

- Лорън? - чух супер досаден женски, писклив, лигав и какъв ли още не глас. Може би един от най-омразните звуци, които съм чувал някога. Обърнах се по посока на дразнещия глас и едва се сдържах да не се усмихна злобно. Беше великата Изабела Смит. Щом я видя искам да си изгоря очите. Или да изгоря нейните. Малко зад нея беше онзи Уинчестер, но той се спря и се заговори с някой от зубрачите. Смит ме стрелна със злобен поглед, а аз едва не се изсмях в лицето и'. Не че нямаше да го направя, но Лорън беше тук. Лорън, Лорън, Лорън...