You Deserve Nothing [СПРЯНА]

Глава 1

Благодарение на баба успях да си намеря жилище поднаем и работа в едно близко до гимназията, в която ще уча, кафене. С баба спорихме коя от двете ще плати първата вноска и както винаги тя спечели. После забелязах, че е платила за 2 месеца напред.

Баба Ана е много силна с огромен хумор. И е като орел - всичко вижда и веднага трябва да се подиграе (разбира се в положителния смисъл) с това или да направи някаква закачка. Има дар и в готвеното, и във всичко общо взето. Искам да бъда като нея, като остарея. Буквално мога да кажа, че е с душа на дете, но заключено в тялото на стара жена, но това не и' пречи в известна степен. Вътрешно гъмжи от енергия, но не може да я показва, както тя казва "С кокалаците ми не сме на едно мнение'' . Това винаги ме разсмива, защото тона, с който го казва е закачлив и малко ироничен.

Остават още два дни до края на есенната ваканцията, защо беше толкова кратка. Хубаво, че гимназията ми е близо и мога да стигна пеш за около 10 минути. Днес прекарах целия следобед при баба и Джордж (нейният съсед). Баба през цялото време се шегуваше с глупавите шеги на Джордж, както тя ги нарича ''пра-таткови шеги''. Приятно е в тяхната компания, но за жалост се налагаше да я напусна. Баба и Джордж малко се разочароваха, но все пак си пожелахме лека нощ и аз се отправих към апартамента си, като им обещах да намина утре и други ден... Общо почти всеки ден да съм при тях, в зависимост от уроците и задълженията ми вкъщи.

Не мога да нарека апартамента си мой дом или просто ми е странно да го наричам вкъщи. Дом. Как искам да се върна в Манчестър, но не трябва. Баща ми... той просто... не знам защо реагира така. Та дори наркотиците не бяха мои! Онзи Симпсън ми ги пъхна в джоба като се разминахме пред тоалетните. Въздъхнах, докато ходех по тротоара към апартамента си, веднага се образува лека пара, заради разликата в топли ната между въздуха навън и  въздуха, който издишах.

Няма да се връщам назад, ще продължа напред и това е. Не е толкова трудно, нали?

***

Добре, първи ден. Нищо лошо няма да ми стане. Обикновени тийнейджъри, учещи в една сграда. Давах си кураж, но не се успокоявах, а напротив още повече се напрягах. Ами ако направя първо лошо впечатление? Ами ако...

"Млъкни най-после!", обади се подсъзнанието ми, "Не го мисли толкова! Ако те харесат - харесат, ако ли не... Твой проблем!". Колко "благодаря'' за съвета подсъзнание ще се вслушам в него. Много ми помогна! Искрено ти благодаря! Просто ми иде да те заглуша понякога! Толкова съм самотна и напрегната, че вече взех сама да си говоря.