You Deserve Nothing [СПРЯНА]

Глава 17

LORAN

Не знам какво ми става. Искам само още и още, и още. Чувствам се като някакво животно. Защо съм привлечена от него? Какво толкова той притежава, че в момента го целувам и на всичкото отгоре се наслаждавам?  И това всичкото се случва в моята стая. В моето легло. Той се отдели за малко и ме погледна в очите. Веднага едно чувство се зароди в корема ми. Едва не избухна. Ръцете ми бяха обгърнали лицето му, а неговите бяха на талията ми. Отвори уста и започна да говори бавно...

- Лорън... - каза бавно. А аз едва не се разтопих от гласа му. Бе толкова дрезгав и... може би секси. Леко се забави с довършването на мисълта си. - Ако си мислиш, че ще те изчукам или нещо подобно жестоко се лъжеш - изръси изведнъж, а аз стоях като гръмната.

- Моля? - почти извиках и го избутах.

- Ти да не си мислише, че ми харесва това, което правихме или че ще се случи нещо повече? Или че имам чувсва към теб? -  засмя се и се изправи. - Облечи си потника, за който мога да кажа, че е боклук. И да те закарам на проклетата екскурзия - каза и ми хвърли потника в лицето.

- Майнта ти. Ти си боклук! И няма за какво да ме караш на проклетата екскурзия. Мога да отида и сама - почти изъсках и се изправих от леглото като едновременно бях наранена. Защо ме заболя от това?

- Оуу... някой е ядосан от това, че няма да получи боц- боц - каза с лигав глас. А аз му хвърлих проклетата тениска и го избутах от стаята ми, като тряснах вратата след това. Мамка му, защо ме заболя от думите му и защо се чувствам така? Той е едно нищожно копеле! Майната му. Идиот. Простак. Нещастник. Смок просташки.

Бързо облякох потника си. Изведнъж болката започна да се разпространява по цялото ми тяло. Започна да ми тежи на сърцето все повече и все повече. Чувствах се засрамена, малко или много. Наложих си да не мисля за случката, но просто не можех. Идеше ми от вътре да викам, да чупя неща и да заплача, но аз съм силна. Просто ще си повтарям, че съм силна и ще ми мине. Ще ми мине, защото аз съм силна. Силна съм. Силна съм. Силна съм...

Трябва да се обадя на Сидни, за да ѝ кажа, че ми излезна работа и няма как да присъствам на работните дни... Взех си телефона и я набрах.

- Ало? -  чу се от нейната телефонна връзка.

- Хей, Сидни. Лорън Гилбърт е - казах.

- Аа... здравей, Лорън. Какво има? -  попита.

- Извинявай, но тази седмица ми излезе работа и няма как да дойда на работа. Щях да ти го кажа по-рано, но всичко се случи спонтанно. Нали няма да има проблем, ако отсъствам още една седмица? - обясних всичко подробно, защото наистина бях забравила, че днес ще сме на екскурзия, ако не беше Анн да ми напомни вчера.