Кристална надежда

You were there

Елфи. Роксана обожаваше да рисува елфи. Дългите им изящни фигури, искрящите им като диаманти очи, царствената им походка, сякаш можеха всичко.
Те бяха съвършенни.
Чистото съвършенство.
Съпфирите бледнееха.
Всичко бледнееше пред елфите. Не че съществуваха, но ако  ги имаше те биха били точно такива каквито ги рисуваше.

-Роксана Мориган би ли благоговила да отговориш?- долетя пискливият глас на господин Жерво.
Господин Франсоа Жерво от друга страна беше чистата противоположност на елфите. Той представляваше въз нисък човечец, навлязъл в критическата, вероятно още от двадесет годишна възраст, поради което леко оплешивяващ. Малки трескави очички светеха като фарове на кола и се впиваха в учениците.
В движенията му нямаше грация, нямаше изящество те бяха сковани, резки и откъслячни. Сякаш нескопосано протеже на механик го беше сглобило от резервните налични части.
-На какво господине?
-На въпросът.- каза той вкопчвайки очичките си в момичето.
-Който беше...?- недоумяваше тя.
-Френската революция.- напомни той с мелодично раздразнение.
-Ъхъ...- прокашля се девойката. Погледна трескаво в тетрадката, прелисти я, но единственото което откри бяха елфи. Елфи на лов, елфи в тронна зала, елфи на фестивал. Само Елфи. Нямаше записки.
-Ами.. франсета... французите такова...- запелтечи Роксана оглеждайки седналият недовършен елф в тетрадката си.
-Ясно.- каза студено господин Жерво.- Франсета!- добави той по-раздразнено.

Роксана седна без да пропуска да се поизчерви, така, за да не е без хич. Не че и беше много тежко или я беше срам, просто така трябваше.
До края на училищният ден седналият елф беше довършен.

На дворът напичаше топлото
априлско слънце. Вятърът подухваше играейки си с дългите коси на момичетата, времето беше леко хладно, все пак цялата природа се събуждаше от зимният си сън. Всичко беше като в приказка, а във всяка приказка трябваше да има и приказен герой. Да кажем един Елф...

-Пази се!- чу се крясък от ляво на отвеяното момиче.
-А..?- Роксана не съумя да се дръпне на време. Футболната топка прелетя и я удари в челото карайки я да се просне по средата на игрището.
Момичето се загледа в синьото небе. Винаги се бе чудила дали ако я ударят достатъчно силно ще види лилави въртящи се слонове.
Такова нещо не последва.
Или не я бяха ударили силно, в което се съмняваше защото усещаше цицината си, или проклетите слонове се явяваха само с предварително записване.
- Добре ли си?- някакво момче се бе надвесило над нея.
-Ти би ли бил добре на мое място?-попита Роксана заинтересувано.
-Да.. не... извивинявай!- каза той и и подаде ръка за да стане.
След секунда до нея стигна пищящо момиче. Далия.
-Жива ли си?- попита тя пътьом докато се хвърляше на врата на евентуалната жертва.
-Не. Умрях.-изкикоти се Роксана.
-Хайде бе. Ро, хайде да си ходим преди пак да са те уцелили.
Помахаха на момчето за довиждане. Което, да отбележим, не беше лошо на външен вид.

По пътя към вкъщи двете момичета мълчаха.
-Знаеш ли, че елфите са зли?-попита изведнъж Далия карайки приятелката си да изтръпне.
-Зли ли?- изненада се Роксана.- Че какво им е злото?
-Не знаеш ли градските поверия?!- същиса се Далия.
-Кой има вярва? Градските поверия измислени от стари баби без друга работа!- озъби се Ро

Двете момичета завиха към дома си. Те не спряха ожесточения спор дори когато минаха покрай притихналото самотно гробище.

-Знаеш ли как са им викали в миналото? Господарите и господарките! Красиви, но зли. Точно като тези които ти рисуваш!

Двете момичета подминаха гробището без да чуят плачът на дърветата, без да чуят стоновете в криптата. Господарите и господарките. Земята още не беше забравила тези същества.