Да променя живота ти

Част 33

Стоях на тревата под дървото в училището. Групата все още беше в мазето и репетираха новата си песен, също обмисляха и новото си име. Бях се загледала в небето, опитвайки се да разпозная някое съзвездие, когато някой седна до мен. Обърнах се към него уплашена, но след като видях, че е Ерик, се успокоих.

- Какво стана с името? - Това беше първото, което ми дойде наум.

- Казва се "Музиката на Ерик" - И двамата се засмяхме на казаното от него.

- Сериозно ли? - Казах го през смях и не бях сигурна, че ме разбра.

- Не. Искаше ми се. Истинското ново име е "Огънят в мен".

Това ми беше по-смешно от всички други имена досега. Дори това, което Ерик измисли преди малко, ставаше повече от това.

- Защо, по дяволите, давате на Дерек да мисли имената?

Все още се смеехме като надрусани и след секунди той извади кутия цигари, все едно бе прочел мислите ми.

- Цигара? - Попита, докато ми подаваше кутията с цигари.

- Не, мерси. - Казах го много убедено, при което той се изненада.

- Сгреших човека, а?

Усмихнах му се и кимнах едва забележимо. Отворих уста, за да кажа нещо, но точно тогава се появиха и другите момчета от групата.

- Точно вие ми трябвахте. Какво е това име бе момчета? Сериозно, Дерек, не, че имам нещо против теб, но не те бива в имената. - Трябваше да викам, за да ме чуят всички, защото точно в този момент, незнайно защо, всички се смееха силно на глас.

- О, така ли? Тогава ти измисли по-добро. - За разлика от мен, Дерек говореше сравнително тихо и все пак всички го чуваха.

- А, не. Това си е вашата група и следователно всички избори трябва да са направени от вас.

Момчетата все още се смееха, само аз и Ерик стояхме горе-долу сериозни.

- Спокойно, де и без това няма шанс да ти позволим ти да измислиш името. - Този път се беше намесил и Браян.

- Радвам се.

Усмихнах му се нагло.

- Е, къде ще отиваме? - Себастиян прекъсна наглото ми взиране в Браян.

- Аз не отивам никъде. Късно е, а и съм уморена. - След като го казах, всички ме изгледаха заплашително.

- Точно пък ти ни трябваш. Виж сега, Браян, Дерек, Себастиян и Хуан, всички тези красиви, прекрасни, умни ... Ще спра тук, защото, ако продължа да лъжа още, носът ми ще стане като този на Пинокио, та всички те си търсят гаджета. И ти, вярвам, имаш поне четири красиви ... Е, може и да не са толкова красиви, трябва само да харесат тези грозници, и така, де, трябват ни четири тъпи момичета. - Казаното от Ерик ядоса всички момчета, но за разлика от тях, аз се пуках от смях.

- Ако още веднъж ни наречеш грозни, ще те пребия. - Както винаги, се беше обадил човекът с най-голямо самочуствие в групата -  Себастиян.

-Аз нямам глупави приятелки така, че не ме бройте.-Този път ядосаните погледи на момчетата бяха насочени към мен.

- Мари, не му подражавай!

Браян явно не беше толкова ядосан, колкото останалите момчета и нормално, все пак той беше човекът с най-малко самочуствие.

- Не ми викай Мари, а Ан. Колко пъти да ти го повторя? Мразя да ми казват така.

Знаех, че го е направил нарочно, опитваше се да ми отмъсти.

- Ау, вярно. Извинявай!

Отново му се усмихнах нагло и в следващия момент усетих как телефона ми завибрира в джоба ми. Побързах да го извадя от там и на екрана се изписа някакъв номер без име. Беше ми интересно кой се обажда и реших да вдигна като се отдалечих малко от момчетата.

- Ало?

Изкачаках да чуя някакъв отговор от другата линия, но не последва нищо, освен едва забележимо дишане. Чаках още малко някой да каже нещо, но това не се случи, след което затворих телефона и се върнах при групата.

- Кой беше? - Любопитния Себастиян не издържа да не попита.

- Непознат номер.

Видях само как той вдигна леко вежди. След няма и секунда неговият телефон звънна и аз се приближих за да видя дали беше същия номер. Да, разбира се, номерът беше същият.

- Това е човекът, който преди малко се обади на мен.

Този път Себастиян се изненада много повече.

- Това не ми харесва.

На мен също и все пак той вдигна, включи телефона на високоговорител, но също, както при мен, от другата линия не се чуваше нищо, освен тихото дишане.

- Ще кажеш ли нещо? - Себастиян се беше ядосал и говореше на човека от телефона.

Не последва отговор. Взех телефона от ръката му и затворих.

- Какво беше това?

Себастиян не можеше да си позволи да изглежда изплашен, но въпреки всичко малко си личеше, че не е напълно спокоен.

- Не знам, но ще разберем.