(Слушайте песента за повче настроение^^)
14.09.2016г.
Сеул,Южна Корея (21:28pm)
================================================================================
Тежката и сравнително мрачна есенна вечер се бе налегнала над хората и като цяло живота в Сеул.
Приятната тишина,която изпълваше улиците,макар и необичайна за вечно оживения град,бе факт.
Всеки се бе прибрал на топло в дома си,включително и новопристигналите- Парк Джимин и Чо Хее.
Днешният ден обаче не бе никак лек и за двамата.
По-възрастната жена цял следобед бе заета с документи и различни ангажименти относно работата си,поради факта,че от близо седмица не можеше да се концентрира добре върху задълженията си, бе съвсем назад от графика,който следваше.Напрежението също бе доста голямо,имайки предвид колко отговорности бе поела.
Но кой можеше да я вини?!
Цялата изминала седмица бе една от най-напрягащите в живота й,а и цялото това нещо с преместването и Джимин също не я улесняваха много.
За сметка на нея,племенникът й цял ден се бе разправял с пре-декориране на стаята си в такава,която поне малко да отговаря на годините му.
За момента повечето неща бяха оправени и оставаше само да пристигнат на адреса им.Но въпреки това,занимавката коства много от времето му,имайки се предвид,че документите относно преместването обратно в старото му училище в Сеул, също не бяха напълно удобрени и трябваше да чака допълнително,за да му изпратят специално писмо от комисията на гимназията.
Честно казано, главата го наболяваше от толкова много поръчки и глупости,а и настроението му като цяло не беше много добро.Откакто се върнаха в Сеул,нещата не вървяха много добре.Поне според него.
Липсваше му Бусан.Липсваше му къщата им там.Липсваха му приятелите.Като цяло нямаше нещо,което да не го привлича обратно там.
Нищо освен леля му.
Знаеше под какво напрежение беше тя,затова се бе решил да й помогне с каквото може,спестявайки мрънкането за себе си.
Просто трябваше да изчака.
Да изчака всичко да премине,за да може да се върне обратно към нормалния и спокоен живот,далеч от това място.Надяваше се нещата да минат добре,за да си тръгнат час по-скоро. Все пак нямаше да останат завинаги тук,нали?
Унесен в размисли,Джимин буквално се бе разчекнал на стола си,когато изведнъж известие появило се на лаптопа му не го изкара,или по-точно стресна и извади от мислите си.
Момчето мудно отвори устройството си,поглеждайки към екрана му.
Прочитайки от кого обаче бе, той бързо се стресна,та даже подскочи на мястото си.
Беше от комисията на новото му (старо) училище.
Минавайки бързо през редовете,четейки написаното,очите му бързо се спряха на думите ''молбата Ви за преместване при нас е удобрена'',карайки го най-накрая да си поеме спокойно въздух.
Това беше добре.Поне едно добро нещо да му се случи,откакто бе тук.
Отдъхвайки си за пореден път,Джимин лежерно се изправи от мястото си,протягайки се.Беше се схванал от продължителното стоене.
Решен,че трябва да се разсее малко от заобикалящата го мъртвешка тишина,той реши да оповести леля си с новината.
Слизайки обратно на долният етаж,където бе и по-възрастната жена,оранжевокосият връхлетя в хола,където на прекрасният бежов диван,леко приведена към някакви листи, стоеше и тя.
Приближавайки се,не много тихо,момчето внимателно се настани до леля си,като с това внимаваше да не смачка или разбърка разпръснатите документи.
Осетила чуждото присъствие Хее надигна леко главата си,но явно заради продължителното стоене в една поза, врата й се беше схванал леко.
- Хей,какво има?Май не си много спокоен,а!?- попита с дрезгав глас тя,като с едната си ръка леко разтриваше задната част на главата.
- Нищо важно..просто исках да ти кажа,че получих съобщението от комисията.-съобщи оранжевокосият,гледайки право към уморените очи на леля си.
- И какво стана!?- попита леко притеснено жената.
- Удобрен съм!- съобщи Джимин,като безизразността в гласа му не остана незабелязана.
- Това е добре.- коментира Хее,леко усмихвайки се.
Факта,че поне едно от нещата беше уредено малко или много я успокояваше.
- Да.- рече само по-малкият.
- Утре започваш,нали?- попита несигурно жената,като в отговор получи едно положително кимане с глава.
И ето тук бе момента,в който неловката тишина между двамата надделя и единственото,което можеше да се чуе бе равномерното им дишане.
Не след дълго обачe, погледът на Джимин плавно започна да шари из стаята,докато не се спря на нещо,което доста го озадачи.
На няколко крачки от него стоеше кашон.
Чудно как не го бе забелязал по-рано.
С бързи и ловки движения,без да се бави излишно,той го придърпа до себе си.
- Какво пра- тръгна да казва леля му,която за секунда бе върнала вниманието си на документите,но отново бе спряла,тъй като бе чула,че другият прави нещо.
В отговор Джимин бързо разтвори кашона,от който само се дигна леко облаче прах.
Честно казано момчето не очакваше да види това,което бе вътре.
- Виж,знам,че мястото им не е тук,но щях да ги преместя...просто ги оставих за секунда там и- поде леля му,но Чим така и не я отрази.
Без да се замисля,той побърза да вземе в ръце си част от съдържанието вътре,не че нещо,но имаше чувството,че всеки момент някой щеше да му го издърпа и отнеме.
Избързвайки с ръкав леко запрашената твърда,но добре запазена корица,момчето ясно можеше да прочете буквите изписващи в средата - АЛБУМ за снимки.
С леко трепереща ръка,той го разтвори,като още на първата страница бе закачена снимка на него-като бебе и родителите му,хванали го в обятията си,гледайки го сякаш с обожание и любов,както и с неземно широки,но също така и прелестни усмивки.
Все едно някой му заби шамар точно в момнта.Но,и бе за предпочитане,пред това,което видя.
Решен,че не може,а и не иска да да гледа повече,младото момче бързо затвори албума,остовяйки го обратно в кашона,след което затваряйки и него.
- Може ли когато приключиш работата си,да оставиш това на тавана?- попита той,мъчейки се да не поддава гласа си.
В отговор получи леко кимване,след което той бързо се запъти обратно към стаята си.
Тъкмо прекрачил прага на стаята си,Джимин затръшна леко вратата.
Дишането му беше станало по- трудно,очите му се навлажниха повече и тъпа болка затискаше гърдите му.
Но не, нямаше да се остави да заплаче,не и този път.Нямаше да се прави на слабак...не и сега.
Честно казано той очакваше нещо подобно да му се случи.Знаше,че когато се върне пак в Сеул,нещо от миналото му щеше го удари.
И бе прав.
Но и той нямаше да се предаде.Все пак толкова години се бе опитвал да заличи всеки един предишен спомен,било то добър или лош,за да започне отначало.
Нямаше да се остави на чувствата да го водят,не и този път.
.......................................................................
Нека сега обаче се пренесем замалко и в другата част на града,където бе и Юнги.
В момента младото момче бе в стаята си,като светлините в нея бяха нарочно изгасени.
Чудите се защо ли?- Отговорът бе прост.
По този начин Мин всъщност целеше да заблуди останалите в имението,карайки ги да си мислят,че той спи,докато всъщност истината бе съвсем друга.
Това просто бе една малка част от великият му план за бягство.
Задачата обаче не бе особено трудна,имайки предвид факта,че навън бе пълен мрак,а движение откъм улицата едва се чуваше.
Обличайки набързо черното си кожено яке,ментавокосият само грабна малката си раница в подобен цвят,като преди това не забрави да пъхне и телефона си в джоба на впитите дънки,който беше обул.
Сигурен,че не е забравил нищо важно,момчето само се приближи до големият прозорец в стаята си, отваряйки го почти докрая.
Хладният въздух,който напълно си контрастираше с топлината в стаята му,бързо го удари право в лицето,предизвиквайки една лека усмивка от негова страна.
Спускайки надолу предварително подготвеното въже,Мин набързо го подсигури,така че слизането му да бъде максмално тихо и безопасно.
Тъкмо готов да се спусне,момчето усети,че телефонав джоба му започва да вибрира.
''Това сигурно са момчетата''-помисли той.
Явно бяха подранили и сега го чакаха.
В край на сметка вибрирането спря и Мин най-накрая успя да се смъкне надолу.
Когато краката му докоснаха твърдата земя,момчето се видя сигурно най- сетне да пусне шибаното въже,което още малко и щеше да му протрие ръцете.
Не,че нещо,но за в бъдеще,трябваше да си напомня да слага ръкавици.
Отдалечавайки се леко в страни,отправяйки погледа си нагоре,към втория етаж на немалкото имение,ментавокосият отново се подсмихна леко.Плана му беше почти успешен.
Никой не можеше да го спре.
Дори онази жена,зовяща се негова ''майка''.
Сега обаче оставаше и последното нещо,което трябваше да направи.А именно как да се промъкне навън,така че да не бъде забелязан от охраната,която ''пазеше'' него и семейството му.
Точно така,правилно сте прочели-охрана.
Честно казано това бе една от най-новите прищявки на мащехата му,като по нейно ''скромно'' мнение,идеята,че ''още някой ги пазеше,и то денонощно''бе повече от прекрасна.
Бащата на Юнги лесно се върза на лъжата,но момчето въобще не й повярва.
Все пак той много добре знаеше реалните й намерения,а именно да постави хора,които да не му позволяват да излиза.Момчето бе наясно с това,че онази жена знаеше,че той се промъква и тайно излиза нощем с приятели или купонясва някъде,далеч от нейният обсег.
До момента бе преживял хиляди от нейните ''предпазни мерки'',щеше да го направи и сега.
Охраната,която се очакваше да ги пази и наблюдава,не бе особено добра в това,поне според Юнги де.
Въпреки че те бяха сравнително нова глезотия,момчето не за първи път се промъкваше незабелязано покрай тях.
Естествено Мин беше наясно,че ако и сега успее да се измъкне,на следващият ден горките хора сигурно щяха да останат без работа,и заменени от ''по-добри''такива,но не му пукаше особено.Нямаше да позволи на онази змия да го победи.Предпочиташе да се хвърли от някой мост пред това.
Вече намиращ се на входа-изхода на имението,движейки се все така незабелязано,момчето почи бе стигнало крайната си цел.Оставаше му само главната врата,която до колкото знаеше се пазеше от двама охранители.
Обягайки леко гръба на масивната ограда до него,Юнги отправи бърз поглед към двете момчета отпред.Доколкото можеше да види,те не бяха много по-големи от него.
Изчаквайки малко,така че да доосмисли плана си,ментавокосият най-накрая се реши да действа.
Слагайки два от пръстите си между устните,той подсвирана леко,но достатъчно силно, за да бъде добре чут и от двете момчета.
Факта,че навън бе почти мъртвешка тишина,още повече му помогна,тъй като звука премина по-скоро в ехо,което обърка двамата пазачи.В край на сметка едното,видимо по-високо момче бързо се отдалечи от поста си,явно решен да провери какво се случва.
Готов да отвлече вниманието и на другият останал,действията на Юнги бяха рязко прекъснати от повторно вибриращият в джоба му телефон.Звука на устройството не остана недочут и от пазача,който всъщност не беше толкова далеч от него.
Въпросното момче бавно започна да се приближава към локоцията на Мин,който пък се закле мислено,че ще убие приятелите си,при първа възможност.
Вибрирането спря,но онзи продължи да се приближава към него.
Мамка му,щаха да го хванат.
Снишавайки се достатъчно,момчето грабна първото нещо,което успя да напипа с ръка,а имено някакво малко камъче.
Проклинайки късмета си за пореден път,Юнги направи първото нещо,което му дойде наум,а имено да го хвърли в противоположна на него посока.Надяваше се,че така ще успее да заблуди охранителя.
За негово щастие нещата се получиха така,както се бе надявал.Камъчето,което хвърли бързо рикушира в голямата метална врата,пращайки лек тътен.Това явно бе достатъчно,за да разсее охранителя,който бързо се обърна назад,леко стреснат от шума,започвайки да се отдалечава,търсейки колегата си.
Виждайки,че главната врата вече бива неохраняема,ментавокосият бързо се изстреля към нея.
Най-накрая,вече намиращ се извън тъпото имение момчето не се бави много,а се запъти към мястото,на което щяха да го чакат останалите.
Навлизайки в сравнително малка и недобре осветена улица,Юнги бързо засече с поглед мини-вана,който всъщност принадлежеше Чаньол.
Качвайки се вътре с не особено големи затруднения,Мин веднага засече леко отегчените,но и ядосани очи на приятелите си.
- Закъсня.- отрази Сехун.
- Знам.-отвърна просто той.
- Какво стана?- попита леко притеснено Хосок.- Така де,имам предвид защо се забави?-поправи се леко нервно той.
- Замалко щяха да ме хванат.-измърмори Мин,предизвиквайки очудените погледина другите.
- Охооо,да не би великият Мин Юнги,вече да не е толкова невидим за колкото се мисли!?- вметна Чаньол,като в същото време палеше двигателя на минивана.
- Нищо подобно.Просто,ако не беше някой от вас,идиоти такива,че да ми звънни на всеки пет минути,за да ме пита къде съм,можеше да се измъкна и по-рано!-веднага се защити по-малкият.
- Стига сте мрънкали бебета такива!- обади се и Банг Чан,който спокойно си стоеше на предната седалка до Чаньол.- И без това изгубихме достатъчно време,за да чакаме Мин,не мисля да прекарам остатъка от вечерта тук,за да ви слушам тъпите спорове.- подхвърли след това той.
- Добре тогава.-примири се ментавокосият.-Разбрахме се,че вие ще вземете пиенето.-припомни им отвеяно Юнги.
- Да, имаме няколко шишета Соджу,както и две с Маотай и едно шише с Байжиу(1)!-съобщи Сехун,който според Юнги,правеше някакви опити да се разтегне от място.
- Защо толкова малко!- оплака се Мин,скръствайки ръце като малко дете.
- Утре сме на училище,Юнги..няма да е много удачно да се появим мъртво пияни пред директора.- напомни му Субин,който явно най-накрая бе решил да се обади.
- Баща ти ще откачи,ако утре се появиш така пред него.-засмя се Ьол към коментара на по-малкият.
- Говори ми.- измънка Субин,като отново се разлегна на седалката си,притваряйки очи.
В отговор,Юнги само се засмя леко,и също се отпусна на мястото си,заглеждайки се през прозореца си,търпеливо чакайки да пристигнат до мястото.
.................................................
Според някой хора времето бе относително понятие.За тях секундите,часовете и минутите бяха не просто разтеглени във времето, но и пред свършен факт.
Същата ситуация можеше да се разгледа и тук,обратно на покрива на старата,порутена и изоставена сграда,където в момента се намираха младите момчета.
Музиката и смеховете одавна бяха утихнали,като сега всички лежаха в почти непробудно състояние легнали на мръсната повърхност.
Всички бяха изпили доста с изключение на Хосок,който беше преценил,че едва пет чаши с Маотай му стигат.
Никой не го й пришпорваше да пие повече.Всички знаеха,че момчето не държи на алкохол,затова и не го насилваха.Оставяха го сам да преценява кога да спре,все пак не беше бебе.
Честно казано в сравение с него,Юнги беше много по напред в класацията.
Никога не бе гледал колко пие,но този път се възпря едва на края на втората бутилка.Според негови неясни и мътни спомени,можеше да прецени,че само Чаньол се беше затрил така като него.
Обаче това нямаше значение,честно казано дори не му пукаше.Искаше да изживее момента,и го правеше с удоволствие.
Радваше се,че има тези хора до себе си,защото дори да му късаха нервите безумно много,той ги обичаше,по свой си начин.
И така,връщайки се обратно в реалността при Юнги,където всичко живо бе утихнало,та дори спеше,с изключение на ментавокосият,който блажено се бе излегнал и вторачено гледаше към звездите.
Въпреки че беше пиан,до една степен можеше да разсъждава трезво,или поне така си мислеше.
Всички от групата се бяха пръснали на различни страни,тъй като всеки бе пожелал да спи сам,с изключение на Хосок,който по някаква причина се бе настанил близо до Юнги и така си заспа.Понякога,ако човек се заслушаше добре, се чуваше тихото му мърморене,което явно се бе появило в просъницата.
Незнайно защо,но това изведнъж напомни на ментавокосият за Джимин.
Спомни си,че когато преспивеше в къщата на въпросното момче,то имаше навика да си мърмори,та дори понякога да се гушва у другите хора,в съня си.
Това честно казано му докара едно приятно чувство,и все едно тялото му се изпълни с внезапна,но и приятна топлина.
Как му се искаше да го пипне още веднъж,да го прегърне или само дори да го види.
Дали бе станал по-красив,по-умен,по-висок?
Нямаше никаква представа къде може да е сега,но се надяваше да е добре.
Без да отделя погледа си от небето,което тази нощ бе изпълнено с ярки,блещукащи звезди,той се замисли за момент.
Одавна беше спрял да вярва в много неща,включително и в Бог.Не,че сега щеше да се промени нещо,все пак толкова време вярваше ,че нещо добро ще му се случи,но нищо подобно не бе станало,даже напротив.
Но какво пък толкова му пречеше да опита,и без това беше в достатъчно нетрезво състояние,че да помни какво е правил на сутринта.Просто щеше да действа.
- Ей,ти.-каза тихо момчето.- Знам,че не сме си говорили отдавна, или поне откакто майка ми не умря..,знам също,че сигурно и този път няма да ме отразиш особено,но...искам да те помоля за услуга...-продължи след кратка пауза Мин.
- Моля те...върни го обрано при мен...имам нужда от него...-прошепна накрая той,след което отпускайки леко клепачи,позволявайки си най- сетне да се унесе в сън.
Това му действие сякаш освободи един одавна залегнал го товар,който малко или много мъчеше съзнанието му.
Хубаво беше да освобои тази истина от себе си,знаейки,че никой от друг няма да го чуе.
И беше почти,напълно прав.Никой не го чу...никой,освен леко пробудилият се,заради внезапният шум Хосок.
................................................................................................................................................................
(1) Това са видове скъп(и бая силен алкохол).Първият е подобен на нашата водка(корейски е),а другите два са китайски видове.Доколкото разбрах,много бързо могат да втресат човек (особено последният посочен).
Та така....ето ме тук,отново.
Надявам се главата да ви е харесала,въпреки забавянето.Направих я по- дълга,като компенсация.Следващата част ще се помъча да я пусна по-скоро, ама да видим докъде ще стигне.
Съжалява,ако има правописни грешки,старая се да махам тези,който виждам,ама все пак.
Еми това е.Споделете мнението си в коментарите,ще се радвам да го чуя.
Желая лека вечер,ден или каквото е времето при вас доката четете това.
Следващата глава- cooming soon ( дано).