(Слушайте песента за повече настроение^^)
13.09.2016г.
Сеул,Южна Корея (13:20pm)
................................................................................................................................................................
Какво нещо бе живота...?!
В един момент можеше да те накара да забравиш всичките си тревоги и проблеми,опианявайки те до такава степен,че да ти помогне да се почувстваш специален,обичан, да те накара да повярваш в себе си, в съществуването си...
В следващия нещата можеха да се объркат трайно...щастието, красотата,всичко хубаво на което някога си се радвал, можеше да загуби смисъла си само за няколко секунди.
Уникална бе тази сила,която правеше нещата да бъдат такива.
И младият Парк Джимин го осъзнаваше.Или си мислеше,че го осъзнава.
До момента,в който тази неуписуема сила,наречена съдба,не го прехвърли рязко от единият,на другия полюс.
Всичко бе толкова перфектно, и момчето не можеше да желае повече от това,което има...
Докато всичко не приключи,в деня,когато разбра,че трябва да се върне обратно в Сеул...
И ето,че чак в сега Джимин сякаш можеше да осмисли добре истината,която се криеше зад тези думи.
Но нека не увъртаме повече,хм!?Нека се върнем обратно в реалността,където беше и самият Чим..
В момента двамата с леля му се намираха на летището в Сеул...
Въпреки че полетът им бе пристигнал преди броени минути,двамата просто искаха да се приберът,колкото се можеше по- скоро.
Това щеше да стане и по- бързо,ако охраната на летището не ги бе задържала по простата причина,че се бе получила грешка с един от куфарите на оранжевокосия.
Просто чудесно.
Не стига,че беше повече от уморен от този три часов полет,ами и на всичкото отгоре през цялото време някакво дете на мястото зад него не спря да му рита седалката.
Принципно Джимин обожавеше малките деца, също така и те много го харесваха,но това малко изчадие сякаш нарочно му скачаше по нервичките.
Може би това,както и факта,че от няколко дни не можеше да спи пълноценно,заради притесненията около цялото това нещо с леля му и приместването, забележимо се бяха отразили върху настроението му,правейки го по-раздразнителен отколкото всъщност бе.
Виждайки,че леля му сигурно щеше да се забави той просто седна на едно от многото столчета в чакалнята(не знам как се казва това място по летищата, надявам се все пак да сте ме разбрали ;d),решен,че няма смисъл да стой повече прав.
Погледа му бе забит към краката му.
Още не можеше да повярва напълно на всичко случило се дотук.
Сякаш последните няколко дни бяха превъртяни с лента в главата му.
Още помнеше момента,в който приятелите му разбраха,че трябва да се премести отново в Сеул. Още помнеше всичките мили думи,които му казаха тогава,окуражавайки го да продължи напред,и че постъпва правилно.
Още помнеше миналата вечер,когато те отново се бяха събрали ,,като за последно''на техните любими места,прекарвайки прекрасно в компанията си.
Още помнеше и напиращите сълзи в очите им и тъжните им усмивки, когато преди няколко часа го бяха изпратили до летището в Бусан.
Просто всичко бе станало толкова бързо и неочаквано.
Оранжевокоското усети как леки сълзи се оформят в очите му,но побърза да ги изтрие преди да се е разциврил.Все пак,те не бяха се разделили завинаги...,а и Джимин и леля му щяха да се върнат обратно в Бусан,след като всичко преминеше,нали...
Решен да спре да мисли за тези неща поне за секунда, Чим побърза да вдигне поглед нагоре,установявайки,че леля му още я нямаше.
Въздъхвайки уморено,той извърна глава настрани,заглеждайки се в хората около себе си, докато нещо специфично не привлече вниманието му...
На няколко метра от него,стояха две деца- момчета,може би на около девет или десет години, Чим не можеше да каже с точност,но не това беше важното...
Това,което му направи впечатление бе факта,че те се прегръщаха,явно бяха приятели. Но нещо в прегрътката им го караше да мисли,че те нямаше да останат още дълго така, и някак си предположението му се оказа правилно. Минута по- късно две видимо по- възрастни жени,явно майките им, се появиха зад тях, откъсвайки ги един от друг,дърпайки ги в противоположни посоки.
Тази ситуация,макар и бързо заснета от погледа му, го накара да присвие леко вежди,в очудване.
Имаше чувството,че това го беше виждал някъде,но незнайно защо не можеше да се сети от къде.
Потънал в размисли, Чим дори не забеляза по- възрастната жена,която се приближаваше . Чак когато тя застана пред него,той бързо се опомни, надигайки поглед към нея.
В отговор получи една малка усмивка от архитектката.
- Оправих се с проблема!Ето го и куфара ти!- съобщи тя,оставяйки въпросният предмет пред момчето.- Ако искаш,може да тръгваме!?-предложи накрая.
В отговор по- малкият й кимна леко, ставайки от мястото си, вземайки багажа,като така те се насочиха към паркинга, от където се придполагаше,че ще ги вземе вече очакващото ги такси.
.................................................
Пътувайки към мястото където се предполагаше,че ще живеят следващите...всъщност и той самият не зваеше колко време щеше да продължи престоя му тук,но се надяваше да е възможно най- кратко.
Заглеждайки се през прозореца на превозното средство,Чим нехайно започна да оглежда сградите,улиците,хората и като цяло всичко,покрай което минаваха.
Изведнъж обаче натовареният градски шум,както и уживената обстановка започнаха да намаляват.
Леко учуден от това оранжевокосият реши да се вгледа малко по-внимателно в пътя.
След всяка изминала секунда нещо в момчето започна а се проясня,казвайки му,че всъщност всичките тези луксозни къщи, маршрути, та дори дървета му бяха страшно познати от някъде.
Обръщайки се с лице към леля си, която стоеше на мястото до него, по-малкият проговори тихо, но достатъчно,за да бъде чут.
- Забравих да те питам...Ние,къде всъщност ще живеем?
Вглеждайки се в лицето на племеника си, Хее само преглътна тежко,готова да му отговори.
- Чим, виж..-поде тя, но бе прекъсната от шофьора,който спря таксито пред зададеният му адрес.
- Пристигнахме!- съобщи с не особен интерес той, поглеждайки в огледалото за задно виждане.
Без да казва каквото и да е било, Джимин бързо излезе от таксито,обхождайки с поглед голямата луксозна къща пред себе си.
Усещайки ръка на рамото си той само се обърна към по-възрастната жена,поглеждайки я.
- Ето!- каза само тя,пускайки в ръцете му ключовете.- Предполагам,че ти трябва да отключиш.
- Но багажа..-продума едва той,но бързо бе прекъснат.
- Аз ще се оправя,това не трябва да те тревожи!-каза с уверен глас тя, показвайки му,че можеше да се справи и сама.
В отговор той само кимна, стисвайки малката връзка в ръката си по- силно.
Вече застанал на достатъчно добро разстояние от входната врата,той бавно прокара длан по дръжката й.
С леко трепереща ръка,той насочи малкото ключе към ключалката,готов най-накрая да отключи.
Поемайки си дълбоко въздух,той направи следното, като секунда по- късно чу прещракването.
Въздъхвайки тежко,за пореден път днес, той бавно натисна дръжката,безпроблемно отваряйки.
Едва прекрачил прага на дома си, свежият въздух бързо удари лицето му.Това меко казано го очуди.
Честно казано си мислеше,че всичко ще е покрито с прах и ще мирише на застояло.
Определено остана изненадан след като обиколи целият първи етаж и....всичко си беше на мястото,в перфектно състояние,сякаш никой не бе напускал тази къща, все едно през цялото това време някой е продължил да живее в нея.
- Преди време помолих една приятелка да поддържа къщата,докато нас ни няма... не исках всичко тук да се занемарява.-чу гласа на леля си зад себе си.
Кимайки леко с глава,в знак на разбиране,по-малкото момче бавно се насочи към стълбите водещи към вторият етаж.
Не знаеше защо отиваше натам,краката му сякаш сами го водеха.
Леко напрежение обзе тялото му,когато се озова в краят на един средно голям коридор, и по-точно пред една врата в дъното му.
Джимин пристъпи леко от крак на крак.
Знаеше чия бе стаята.
Знаеше отлично какво щеше да види вътре...
Само не знаеше дали бе готов да влезе там.
Въздъхвайки тежко, той само разроши леко оранжевата си коса,колебливо слагайки ръка на дръжката.
Щеше да го направи....можеше.
Секунда по-късно младото момче се намираше в голямото помещение.
Затаявайки дъх,той се огледа,като нови сълзи започнаха да избиват в очите му.
Всичко си беше така както го помнеше.Нищо не се беше променило.
Голямото легло,което някога родителите му деляха беше там,красивата толалетка,която майка му бе използвала,прелестният гардероб в дъното на стаята....всичко.
Несъзнателно оранжевокосият се приближи до масивнея гардероб,отваряйки двете махагонови врати с замах.
Не можеше да е истина.
Дори дрехите им стояха още там,за Бога!
Бяха толкова...непокътнати,че това направо го очуди.
Вярно,последният път,когато беше тук с леля му не взеха нито една от вещите на родителите му...те просто си бяха тръгнали от това място.
Сякаш времето в тази къща бе напълно спряло след заминаването им.
Бавно пресягайки се към една от закачалките вътре,където стоеше окачена любимата рокля на майка му,оранжевокосият само насочи ефирният плат към себе си,заравяйки лице в него.
Сякаш още учещаше аромата й. Естествено не беше толкова хубав и наситен,както преди,но го усещаше...все едно беше нещо толкова далечно,но в същото време толкова близо до него.
Пускайки сълзите си на воля,той само започна да хлипа леко срещу меката материя.
Болеше повече отколкото предполагаше.Много,много повече.
Трябваше ли да бъде толкова трудно?
Защо живота си играеше так с него, по дяволите?
Минути по-късно Джимин се отдръпна от прекрасната рокля,оставяйки я обратно на мястото й,като след това бавно затвори вратите на гардероба,подпирайки леко главата си на една от тях.
Решен,че иска да се поразсее малко той бавно се обърна към вратата готов да излезе,но се закова на място,когато видя Чо Хее да стой на прага й.
- Извинявай,аз не....-поде тя,но бе рязко прекъсната от силната прегрътка на племенника си.
-Липсват ми...толкова много.- изшептя той,заридайки отново на рамото й.
- Знам...на мен също...- каза тя,отвръщайки на прегрътката, мъчейки се да задържи и свойте сълзи.
................................................
- Шефе...и-има новини!- каза запъхтяното момче,което тъкмо бе връхлетяло в офиса на по- висестоящият.
- Хм,успокой се малко!-рече раздразнено другият мъж зад бюрото.- Какво е толкова важно,че чак си тичал дотук?-попита с лека досада в гласа той.
- Вие бяхте п-прав!- съобщи по-младият,опитвайки се да си поеме правилно въздух.
- И за какво точно съм бил прав?!-седналият мъж вече започваше да губи търпение.
- Един от нашите,който следи полетите на стоката ни из страната е забелязал нещо!
- Не ми губи времето с врели-некипели Гуанг Сун, ако имаш да казваш нещо,го направи преди да съм изгубил напълно търпение и да те застрелям още тук и сега!- заплаши го по-старият,държейки същата студена гримаса на лицето си.
Въпросното момче само преглътна тежко.
Знаеше,че шефът му не се шегува.
- Парк Джимин и леля му са се върнали тук,доколкото знаем преди около два часа са кацнали на едно от летището,след което са хванали такси,към старият им дом!Хората ни са ги засекли почти веднага!-съобщи уверено Сун,стараейки се да не показва колко уплашен всъщност бе.
В отговор получи една малка,но много злобна усмивка от шефа си.
-Явно малкото копеле не може да издържи повече самичък, и иска да се срещне пак с мама и тати!-каза по-старият през лек смях.
- Е,няма проблем,прави нещата още по-лесни отколкото са!Време е да задействаме плана!-допълни след това.
В отговор Гуанг Сун само му кимна леко,в знак на разбиране, след което напусна помещението.
Оставайки отново сам, въпросният мъж само се облегна обратно на коженият си стол,заглеждайки се през големите прозорци на кабинета си.
Леко плашешта усмивка се настани на лицето му.
Най- накрая...малкият Парк му беше паднал в ръцете.
Но този път нямаше къде да бяга.
Този път щеше да го смаже.
И никой,и нищо не можеше да попречи на това да се случи.
................................................................................................................................................................ аМИИИ,здравейте отново......
Та както виждате това е новата глава.Надявам се да мога да пусна още една до края на тази седмица,ама нека не бързам да се хваля.
Вие как сте иначе?
Аз ли, аз съм добре,като изключим тъпото електронно обучение,което просто е*а майката на всичкото,ама тей...
Съжалявам,ако има грешки,старая се да махам всички,които намирам,ама все пак...
Дотук бяха депресарските глави(наистина).
Следващите вече ще почне драма,ама нека не бъда порта,ще видите сами..
Та,тей,желая лек ден,вечер,сутрин,или каквото е времето при вас докато четете това.
Следващата глава- coming soon(дано).