( Слушайте песента за повече настроение. Благодаря предварително ^^ )
29.09.2007г.
Сеул, Южна Корея ( 05:38am )
^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^
Хладна и леко ветровита утрин бе обгърнала пустите Сеулски улици.
Слънцето, което тъкмо се показваше на хоризонта, галеше с първите си лъчи, покривите на къщите и сградите.Навсякъде цареше тишина и спокойствие, като на моменти се чуваше само и единствено шепота на лекия есенен вятър, който сладко подухваше клоните на някое самотно и отдалечено дръвче.
Всичко живо спеше, всичко живо си почиваше, никой не бързаше за никъде, особено в този така ранен за хората час.
Изключение обаче правеше едно семейство,което бе станало, много преди слънчевите лъчи да озарят небето. Причината за това ранно ставане бе едно много особено пътуване, за което се готвеха членовете на семейство Парк, или поне по- голямата част от семейството.
Господин и госпожа Парк, които всъщност и заминаваха, бяха управители на верига търговски магазини в цялата страна.
Работата им често се свързваше с пътуване до близки и далечни места, с уреждането на нови икономически и приятелски връзки, както и с търсенето на все нови, и нови съдружници.Бизнесът им бързо процъфтяваше.
Все повече хора искаха да използват продуктите на компанията, а това носеше, както допълнителна слава, така и допълнителен стрес и тревоги, и на работниците, и на самите шефове.
Въпреки натоварения си график двамата родители винаги се стараеха да намират време за единствения, и най- важен човек в живота им, а именно техният син- Парк Джимин.
Джимин бе кротко,добро и лъчезарно дете, с усмивка, чиста като на ангел и душа, по- красива и добра от на когото и да било друг човек. Никога в живота си не бе лишаван от нищо, но това не означаваше, че бе разглезен, даже бе точно обратното.
Но, нека се върнем обратно в онази леко мразовита и влажна сутрин, когато и двамата родители заминаваха далеч от сина си.
Напрежението се бе олегнало в обстановката, а това не бе никак добър знак.
Тревогата, която бе обзела всеки един член на семейство Парк, бе заради факта, че майката и таткото на Чим, за първи път трябваше да пътуват заедно извън Сеул, за по- голям период от време.
Тези обстоятелства подреждаха нещата така, че малкият, почти десет годишен Джимин, или трябваше да остане сам в къщата, или да бъде гледан от някого. И тъй като родителите на момчето, все още не можеха да поверят голямата къща на далеч непълнолетния си син, се налагаше някой да го гледа.
Тъкмо по това време обаче, лелята на Чим, която живееше и работеше като архитект в Бусан, ненадейно се бе върнала в Сеул, за да уреди някакви документи, относно работата си. Щом разбра, обаче какви бяха обсоятелствата, тя на драго сърце прие да се грижи за своя така мил и обичан племенник.
В интерес на истината, двамата с Джимин, се разбираха много добре, така че това не бе никакъв пречка за нито единия.
Този факт малко или много успокояваше угрижените родителите, но тонът на тревогата все още не бе изчезнал напълно.
Все пак Куанджу не бе толкова близо, а и това бяха две седмици, притеснението тук бе съвсем нормално и от двете страни.
Та, вече казали си едно последно ,,чао'' със Чим, готови за път, господин и госпожа Парк бързо натовариха куфарите си в багажника на скъпата кола, готови да тръгнат в най- скоро време за летището.
Малко преди да се качи в колата обаче, г-жа Парк обърна последен поглед към входната врата на домът си, забелязвайки на прага синът си и по- голямата си сестра.
Усещайки как бавно, но сигурно се навлажняват очите й, младата жена побърза да влезе в превозното средство, като преди това не забрави да помаха за последно на Джимин, пращайки му и една малка въздушна целувчица.
Не след дълго, колата потегли, бързо изпарявайки се от зрението на малкото тъмнокосо момче.
Виждайки тъжната физиономия на момчето, по- възрастната жена само се усмихна леко натъжено, галейки леко главата му.
- Хей, не тъгувай!- поде тя.- Знаеш, че ще се върнат...винаги го правят...- опита се да го успокой след това.
- Знам.- отвърна с тих и леко прегракнал от продължителното мълчание глас, по- малкият.
- Събота е....искаш ли да си направим топъл шоколад и да закусим?!?- предложи леля му.
В отговор, получи само едно одобрително кимане.
- Хайде тогава да си влизаме,- подкани го тя- не трябва да си болен, когато родителите ти се върнат, нали?!?- попита накрая.
- Да .- отвърна просто момчето, след което бързо се шмугна обратно на топло вкъщи, зорко следван от фигурата на леля си.
====================
Такам, върнах се.....
Това е новата глава, нарочно няма да ги пиша по- дълги, за да не ви отегчавам.
Съжалявам,ако има грешки, старая се да махам тези, които намирам, ама все пак....
Не мога да преценя, дали главата ми харесва или не, затова оставям мнението на вас...
Ами, мисля, че това е засега, следващата глава- coming soon.