Run. (BG fanfiction) Book 1

22.

-Просто се опитай да ми простиш, Кейт. Опитвам да да се науча. - промърмори той докато все още ме държеше в ръцете си. Въздъхнах. Или трябваше да му дам още един шанс и да му позволя да ме доразруши, или трябваше да го отпратя и да се доразруша сама с мисли за него.
-Искам да знам какво е станало снощи. Дори да е било незначителен бой на улицата искам да знам. - отвърнах остро и още няколко сълзи се спуснаха по лицето ми. Той сам знаеше, че тази негова потайност ме унищожава.
-Добре. - кимна Джъстин и се отдръпна от мен. - Ще спиш ли унас тази вечер? - попита с надежда, а едва доловимо кимнах.
-Имам да свърша един проект за утре. Ще се прибера и след като го направя ще дойда. - отвърнах, а той видимо се успокои. Виждаше, че има надежда за нас. Аз също се опитах да повярвам в това.

***

Затворих лаптопа си. Беше ми трудно да се съсредоточа. Пълен абсурд. Главата ми беше пълна с мисли за Джъстин. По-рано го убедих да си тръгне с обещание, че ще пренощувам в дома му, но сега не бях сигурна дали ще мога да го направя. Страхувах се. Не се ли привързвам прекалено много към него? Не е ли опасно за мен? Все пак това са напълно непознати чувства за мен и не знам до къде ще ме доведат.
Погледнах към часовника на ръката си и останових, че е станало доста късно. Взех телефона си и видях, че имам няколко пропуснати обаждания от Джъстин и едно от Елизабет. Игнорирах ги и бързо пратих съобщение на Джей, че съм на път към дома му. Напъхах в чантата си лаптопа, както и няколко козметични неща, от които се нуждаех. Огледах критично тоалета си. Бях облякла къси панталонки и огромно худи, което носех само вкъщи. Косата ми беше вързана на кок и честно казано тя изглеждаше добре. Все пак реших да не се старая за външният си вид сега, за да не губя време. Грабнах чантата си и излязох.
Движението в големият град по принцип не е едно от най-спокойните, но днес се изненадах. Нямаше почти никакви коли. Карах спокойно, но все пак исках да стигна час по-скоро при Джъстин и да го прегърна. Нуждаех се от това след този ден. Отнесох се в мислите си както винаги и не усетих кога някакво черно ауди профуча толкова силно покрай мен. Беше много близо до моята кола и по звука, който издаде бях сигурна, че е одрана. Веднага отбих, натискайки силно спирачките. Бях шокирана от случилото се. Останах загледана напред няколко секунди и в далечината видях как лъскавото ауди спира и дава назад. Бях толкова параноична, че си помислих, че се опитва умишлено да ме блъсне.
Когато спря точно пред мен, аз слязох от колата и вече от стресирана бях ядосана. Дори не погледнах драскотината, която вероятно не беше малка. Можех да загубя живота си!
-Добре ли си, сладурано? - попита мъжки глас и аз инстиктивно отстъпих назад. Погледнах към човека, който слиза от колата. Слабо, но високо момче с гарваново черна коса, ледено сини очи и що годе привлекателна усмивка.
-Дали съм добре?! - извиках и свих ръцете си в юмруци. Бях бясна на този ден. Мамка му! Колко по-зле можеше да стане?! - Щеше да ме смажеш!
-О, успокой се, сладкишче. - каза той пренебрежително и се доближи, оглеждайки колата ми. - Е, това не изглежда добре, но може да измислим нещо.
-Дори не ми пука как изглежда. Боята е съсипана, но въпроса е, че караше като бесен. Ами, ако беше убил някого?! - отново виках. Бях наистина ядосана, но не осъзнавах, че крещя на човек, който дори не познавам. В следващия момент бях силно притисната към колата си, а вече злобният поглед на момчето се взираше в мен.
-Слушай, малката, не ти се иска да се захващаш с мен. Не ми говори с този тон, защото ще си изпатиш. Не съм толкова мил колкото ти изглежда. - каза грубо той, а аз се намръщих. Побиха ме тръпки, но незнайко от къде имах и смелост.
-Изобщо дори не ми изглеждаш мил. Пусни ме и върви по дяволите! - отново извиках с треперещ глас, а той затегна хватката си около мен. Как е възможно да няма никой по това време?! Сълза се стече от окото ми, но се опитах да я спра.
-Май си го просиш, а?! Искаш ли да те вкарам в малката ти количка и да те изчукам така, както никой друг не го е правил?! - каза той грубо, а аз се изплаших още повече. Държеше ръцете ми и не можех да помръдна.
-Пусни ме! - извиках.
-Някой май е непослушен. - присмя се той и усетих как се опита да надигне блузата ми. Не! Това не може да се случва!
Не знаех какво мога да направя , а единствено краката ми бяха свободни. Свих коляното си максимално силно, ритайки го право в топките. Получи ми се! Секунда по-късно глупакът се държеше за чатала и не знаеше какво да каже.
-Малка кучка! - изкрещя той и се опита да ме докосне, но аз му зашлевих силен шамар и го избутах още по-далеч от мен.
Чак сега забелязах светлините на полицейската кола, която беше близо до нас. Слава богу! Бях спасена!
-Госпожице, арестувана сте! - каза един от полицаите, а другият вече беше близо до мен.
-Какво? - извиках.
-Моля, протегнете ръцете си и запазете спокойствие! - каза този до мен, докато ме закопчаваше с белезници.
-Н-но той ме нападна! Искаше да ме изнасили и одра колата ми, по дяволите. - опитах да обясня, но те ми направиха знак да замълча.
-Видяхме как прилагате насилие върху ваш съгражданин. Ще вземем показания от господина и ще се уверим, че е стигнал до болницата, а с вас ще си говорим в ареста.
-Арест? Болница? - запитах. Не бях осъзнала, че все още викам. Нямах представа как ще свърши този ден, но ето явно колко по-зле може да стане.