In love with high speed

36.

- Никога няма да ми омръзне как бузите ти поруменяват всеки път, когато смяташ, че си казала или направила нещо грешно. - Нейт се засмя. - Bonita, знам, че е минал само ден, но ти ме правиш по - щастлив от всяка друга, с която съм бил. Дали мога да кажа, че те обичам? Отговорът е: Да, разбира се. Обичам те. Ти си невероятна жена и не знам какво те учудва. Мъжете би трябвало да ти се кланят. - тя започна нервно да си играе с пръстите си и се загледа в тях. - Емс, гледай мен. - тя го погледна със срамежливa усмивка. - Тези красиви очи...мога да ги гледам вечно.

Продължиха остатъка от пътя в тишина. Тя прехвърляше думите му в главата си като развален грамофон. И колкото и пъти да го правеше, не ѝ омръзваше. Не можеше да повярва на това, което току-що чу, но пеперудите в корема ѝ не бяха на това мнение.
Предполагаше, че и той обмисля разговора им, защото и той си мълчеше. От време на време пускаше по една срамежлива усмивка, мислейки че Ема не го забелязва. Определено, това ѝ беше любимата му усмивка, защото беше запазена само за нея. Не го беше виждала да я показва на никой друг.

- Пристигнахме. Вече може да ми подготвяш некролога. - каза саркастично.

- Стига де. - засмя се тя. - Никой няма да умира. Най-вече ти. Пък и мама не е като баща ми. Тя е най-сладкият човек, когото познавам. Ще видиш! - Нейт вдигна рамене в знак, че се предава. - Хахах!

Ема се загледа в пищната симпатична постройка пред себе си. Това беше мястото където е израснала. Намираше се в покрайнините на града. Спомени нахлуваха в ума ѝ един след друг.
Почука на вратата и видя онзи познат образ на любов и грижа. Въпреки всичко, което се случи, тя се усмихна когато видя дъщеря си. Това беше тя каквато я познаваше - винаги усмихната и любвеобилна. Още преди да успее да си поеме дъх, тя вече я беше прегърнала.

- Липсваше ми, миличка. Толкова съжалявам. За всичко. - проплака тя. Едно от качествата ѝ, които Ема категорично не беше наследила, беше, че е изключително чувствителна.
Това, което озадачи Ема беше следващото действие на майка ѝ. Тя прегърна и Нейтън.

- О, Нати! Как е майка ти? - Ема не можеше да си обясни реакцията ѝ.

- Ами, добре е. Анна...аз много съжа... - тя го прекъсна.

- Миличък, знам, че нищо не си направил. Няма за какво да ми се извиняваш. Джонатън знаеше, че ще стане така. Той даже ме предупреди. Вярно...това не намали болката, но - тя спря. Очевидно е, че не ѝ се говореше за него. Болеше я. - Влизайте деца. Сега ще говорим за вас! След като сте тук. - тя възвърна усмивката си. Не искаше да ги натъжава. - Лииисааааа!!!! - извика тя другата си дъщеря.