In love with high speed

13.

- Е, кукле...само двамата сме. - каза той със задоволство, от което я побиха тръпки. Пристъпи напред и продължи. - Защо трябваше да ми причиняваш цялото това неудобство, а и на хората ми, при положение, че си наясно с факта, че си вързана с мен тук. А аз не пускам когато захапя нещо.

Гледаше я много ядосано. Не искаше да рискува да го ядосва още повече, затова каза просто:

- Съжалявам. - "но не, че избягах, а че ме хвана." добави на ум.

- Ооо да...предполагам е така, но бих искал да се уверя сам. - каза той и тръгна да й посяга.

Свлече се на стената и отчаяно започна да го умолява. Никога не беше умолявала никого досега. Особено пък мъж!

- Моля те не ме удряй пак! - проплака тя.

- Няма. - каза той за нейна изненада, но не му вярваше особено, че просто така ще се откаже от намеренията си. - Но след дългия работен ден, а и след главоболията, които ми причини, ще имам нужда да разпусна. И ти ще ми помогнеш. - каза със задоволство. На къде биеше с това?

- И как бих могла аз...-сложи пръст на устните й в знак да замълчи.

- Не говори, aljamal.- ( значи 'красавице' от арабски) - той каза нещо, а тя го погледна странно, защото си нямаше идея какво значеше. - Знаеш ли защо избрах теб от всички жени, Емилия? - поклати глава.

Идея си нямаше, честно казано. Но наистина, защо му беше точно пък тя?! Щеше й се да не беше избрал нея. Защото ако не го беше срещала нямаше да трепери всеки път като чуе гласът му. И щеше да води нормален живот. Но ако продължаваше да мисли с 'ако' и 'щях' щеше да рухне. Да, има накъде повече, въпреки че не искаше да разбира колко по-зле би могло да бъде. Просто трябваше да осъзнае реалността - баща й я беше продал. Компанията му се разрастваше, водеше си щастливия живот, докато тя водеше нейния в страх и болка. Повече психическа, отколкото физическа.

- Ти си ужасно красива жена, Емилия. Невероятна коса с цвят на пустинните пясъци, очи - блестящи като скъпоценни камъни, и перфектно тяло - изваяно като на богиня. - би звучало романтично, ако не беше изречено от устните на един психопат.

Преди да се усети той я беше целунал. Усещането беше отвратително! Да, беше отвратена от него. Не знаеше как самият той живее със себе си, а какво остава за другите около него!
Веднага се отдръпна от него. Не можеше да го понесе. Никакъв допир от негова страна не би й бил приятен, а за целувка да не говорим.
Това й действие не му се понрави особено и той я хвърли по гръб на леглото. Разкъса дрехите й и я обърна по корем. Дърпаше се и викаше, дори и да знаеше, че никой не я чува(а то и да я чуваше, не би се преборил с Джамал за нея. Хората му имаха страх от него, също както и тя, затова ги разбираше).
Той завърза ръцете ѝ с колана от панталона си за спалнята, така че не можеше да мърда. Дори и да знаеше, че не би спрял, продължаваше да го умолява, но нищо. Както и очакваше. Беше ужасена. А най-лошото беше, че не можеше да направи нищо. Сълзите ѝ не спираха. Стана по-зле когато слезе на земята и беше сигурна, че вече няма да я бие. Но честно тя предпочиташе да я скъса от бой пред това да я изнасили.
Той се нагласи и влезе рязко в нея. Тя изкрещя от болка и се молеше да свърши по-бързо. След около още девет мъчителни влизания и излизания той застина и излезе от стаята, но преди това ѝ каза:

- Стига ти толкова за сега. Знаеш ли, това е по-забавно от другото. - тя не може се да си представи какъв изруд е той! Как това му доставя удоволствие?! Да я вижда цялата в сълзи викайки и молейки се. - Почини си, но не мърдай от тук! Връщам се след час.
Ема все още усещаше болката, но тя поне й напомняше, че е жива - а не в някой от деветте кръга на ада, както се чувстваше. Това, което беше направил с нея, не заслужаваше прошка за нищо на света! Нито от нея, нито от когото и да е било!
Реши да си вземе горещ душ. Пусна водата докрай. Беше вряла, но това даже не й правеше впечатление. Беше съсредоточена в това да изтърка следите, които Джамал й беше оставил. Всъщност тя не се търкаше, а направо се дереше. Забеляза капки кръв да се стичат по раменете й от ноктите, които беше забила в тях. Спря водата и се подсуши. Погледна се в огледалото и видя, че си беше направила рани. Реши да се намаже с крем, за да се успокои кожата й доколкото можеше. Отвори шкафа. Вниманието й, обаче, се привлече от нещо друго и една мисъл премина през умът й. Вътре видя бръснарските ножчета на Джамал. Взе ги и прокара ръка по тях.

След действията на баща ѝ - не считаше, че има семейство. Очевидно не можеше да разчита на тях, а и явно не им пукаше особено за нея щом са я оставили насаме с тоя психопат. Пък и толкова бързаха да си тръгнат след сватбата, сигурно са си мислили, че ще иска да си тръгне с тях, та за това са избързали. Пък и не са много далеч от истината. Ако знаеше какъв е Джамал наистина, и си беше направила труда да го опознае, изобщо нямаше да си сложи подписа.
Колкото до всекидневния й живот - той се превръщаше в постоянен терор, така че не виждаше за какво да продължава.

Ревеше с глас. Отново. Та то тя не е спирала да реве откакто е тук! А може би това е било просто временна илюзия. Оазис в пустощта. От тези мисли полза вече нямаше. Дръпна ножчето под китката си и изведнъж всичко изчезна. Може би вече се отърва от Джамал.