The Lady of Passion

Epilogue

Десет години по-късно, 1799,

Франция

Анри спази думата си и не се ожени, имаше си дъщеря и не му трябваше друго дете. След революцията нещата се промениха. Издаде се „Декларация за правата на човека и гражданина", от която следваше, че всички са свободни, равноправни пред закона и имат право на избор. Промените, които очакваше да се случат бяха факт и той се оказа прав. Когато се върна така сломен от пътуването си родителите му бяха в шок от случилото се. Направиха скромно погребение на любимата на синът си и приеха внучка си. Грижеха се за нея като принцеса и ѝ даваха всичко. Най-напред ѝ осигуриха дойка, която да я кърми, а после ѝ купиха всичко необходимо. Тя растеше в любов и благодатна среда, но без майчините ласки и грижи. Тази празнина нямаше как да бъде запълнена нито в нейния живот, нито в сърцето на баща ѝ.

- Татко!-извика малкото момиченце, което тичаше в градината с цветя в ръка.

- Ела дъще моя!-разтвори обятията си за нея той.

Тя дотича при него и седна в скута му. Обви малките си ръчички около врата му и го погледна с красивите си зелени очи като неговите. Косата ѝ бе дълга и гъста досущ като абаносовата коса на майка ѝ. Всичко в нея му напомняше за Ребека.

- Какво е това, Изабел?

- Набрах маргарити и рози.

- Знаеш колко много баба не харесва да ѝ пипат цветята, нали?-заговори ѝ той.

- Но за мен прави компромис.-каза с невинно гласче тя, а той се засмя.

- На теб кой може да откаже, ангелче мое?-целуна я по бузата, а тя се изкиска.

- Тате, може ли нова кукла?-попита срамежливо тя.

- Разбира се! Каква да е – руса, кестенява, а може би като теб? А с каква рокличка – синя, виолетова, розова, жълта... ?-започна да изброява той.

- Бих искала с къдрава червена коса и светло зелена рокля.-каза му тя.

- Добре, ще ти намеря непременно такава.-целуна я по другата буза и я погъделичка по коремчето.-Върви, играй си! Но първо, няма ли целувка за татко?-попита обидено той. Тя се усмихна широко и го целуна нежно по двете бузи.

Изтича жизнерадостно да си играе, а той остана на стола и въздъхна тежко. Липсваше му толкова много. Бяха изминали цели десет години, но все още не можеше да я забрави и да заобича отново. Не можеше да обича друга освен нея. Усети топла длан на рамото си и вдигна глава.

- Сине!-започна тя.

- Майко.-отвърна тъжно той.

- Постоянно си тъжен момчето ми, изобщо не се усмихваш както преди. Не преживя ли вече онова момиче? Ето, имаш дъщеря от нея, това трябва да те радва!

- Радва ме, но половината от сърцето ми липсва. Тя си отиде с нея.-вече бе доста възрастна и много се тревожеше за него въпреки старческите си грижи.-Не ме мислете, майко. Гледайте себе си, аз съм добре и ще се държа заради дъщеря ми. Тя ми дава сила да продължа.

- Тя е прекрасно дете и е истински ангел.-тя хвана ръката му.-Един ден ще бъде прекрасна млада дама.

- Така е.-отвърна той.

След тези ѝ думи се оттегли. Стараеше се да не мисли за толкова напред. Не можеше да си представи какво ще стане тогава и в каква насока щеше да се развие бъдещето ѝ. Искаше само най-доброто за нея, но тя щеше да избере пътя си. Ала щеше да спести историята за живота на майка ѝ. Надали тя самата би желала да ѝ я разкаже. Реши днес да отиде на гроба ѝ, не бе идвал отдавна. Взе свежи цветя и отиде с каретата без да казва на никого. Застана на колене върху тревата и постави букета пред паметната плоча.

- Липсваш ми, любима.-започна той.-Дъщеря ни е прекрасна. Не можеш да видиш как расте и колко се разхубавява с всеки изминал ден. Прилича на теб.-усмихна се през сълзи той.-Липсата ти се усеща и у нея, аз не мога да ѝ дам това, което и ти. Колкото и да искам..аз не мога да изпълнявам функцията и на нейна майка.-бе свел глава и гледаше надолу към равната земя.-Обичам те и винаги ще е така, никоя няма да заеме твоето място тук!-постави ръката си на сърцето и прокара дясната си ръка по името ѝ на плочата.

Тъжеше наистина много за нея. Младостта ѝ се погуби в дълбоката черна земя, която я погълна. Не успя да живее дълго в щастие, явно на нея не бе писано да бъде щастлива. Умря нещастна и в мъки, но въпреки всичко на лицето ѝ остана усмивка, защото бе видяла дъщеря си за последен път. Затвори очи и си я представи на един от приемите, който бяха посещавали. Беше облечена в кърваво червена рокля и бе повече от ослепителна, точно каквато би искала да я запомнят. Защото нейното име бе Ребека дьо Марманд, Дамата на страстта.