#3 in Fantasy
Последна книга от трилогията "Honest Liars"
Хората винаги са обичали Даниел Маркъс - красива, възпитана и богата, но когато сестра й е разкрита в измяна и екзекутирана, перфектният вид бързо започва да се руши. Даниел едва се държи, но...
Oops! This image does not follow our content guidelines. To continue publishing, please remove it or upload a different image.
Седмица по-късно завита под тънките, оскъдни одеяла, лежейки в неудобното, твърдо легло ми се просънва високо и русо брезово дърво. То ме викаше с приказния си глас и нашепваше злини в ушите ми, парейки месестата кожа, през чиято дупка висеше зрънце от морско стъкло - семейна реликва от майчина страна.
"Пази се!" напяваше то и с дългите си клони ме подбутваше към ствола си. Напред и напред, докато не се препъвах в столетните му изпъкнали корени, подобно на вените по мъртвото тяло на човек. Когато ме залови с вероломните си тежки пръсти и ме задушаваше с острите си клонки, извиках, о тъй силно, че дървото се изплаши и ме изпусна, а кората му се покри от зелената ми вълна като в майчина прегръдка. Могъщата му снага изтля и се превърна в пепел, прах който вятъра извя и птиците разнесоха песнопойните си слова и памфлети за, о, за края. Ала не за неговия, уви, а за моя.
Събуждам се с писък на уста, но успявам да се спра. Обляна в студена пот, успокоявам бързото си дишане и преглъщам на сухо, глъчка се надига в гърлото ми, карайки ме да положа ръка в дъното на ключицата си. Неистова жажда гложди вътрешността ми, сякаш съм била изгубена в пустинята за дни и вечери. Безмълвно търся каната с вода в тъмнината, докато с размазаното си зрение не забелязвам отблясъка от Луната в стъклото, заприличващо на сиви планини, чиито върхове са покрити с лъскав сняг. Треперейки дори с вълнените чорапи от Йоланда, си наливам вода в пластмасовата чаша отстрани.
Отдъхвам си, когато жаждата ми е утолена и изхвърлям чашката в коша отстрани. Затваряйки очи, мога да си спомня безсънните нощи в леглото ми и как всеки път провесвах глава през прозореца, съзерцавайки звездите. Решавам, че ще сторя същото и сега. Прозорецът се вдига с усилие и стържене.
Небето е беззвездно и обрамчено от октомврийските облаци, ала съвсем ясно мога да различа тънкия полумесец. Гората в далечината се е превърнала в проста сянка, а градините в мракобесни краски от ръцете на пейзажен художник. Черната вода във фонтана се движи с малки вълнички и блясъкът ѝ засенчва този на лъскавия чакъл, който нощем се е превърнал в себичен двойник на звездите, замествайки ги безсрамно.
