#3 in Fantasy
Последна книга от трилогията "Honest Liars"
Хората винаги са обичали Даниел Маркъс - красива, възпитана и богата, но когато сестра й е разкрита в измяна и екзекутирана, перфектният вид бързо започва да се руши. Даниел едва се държи, но...
*You shall find that pretty rose vines are just as lovely when they wrap tight around your limbs and shatter your bones*
Oops! This image does not follow our content guidelines. To continue publishing, please remove it or upload a different image.
Аз и другите деца от випуска ми сме събрани в двора на Академия Лукреция, загрявайки за каквото може да се предполага първия си урок по самоотбрана. Групата ни е разделена на две - децата, които са новобранци по предмета като мен и останалите, които са минали някакъв вид обучение преди, усвоявайки нови техники и схватки с друг учител. Нашият преподавател - германец с очи като малки бадеми, ни показва начин, по който да събудим тялото си и да го приготвим за часовете труд, които ни предстоят.
Върховете на сивите ми маратонки се мокрят от ранната роса, и навеждайки се, за да се разтегна улавям спокойния освежаващ мирис на утринта. Поемам си въздух, когато учителят се спира близо до моята редица и спуска погледа си по нас. Когато очите му попадат върху моите, той ги свива и намръщва. Нещо ме навява на мисълта, че знае коя съм или по-скоро чия сестра съм. В отговор лицето ми се свива в злокобна гримаса, а веждите ми се наострят и устните раздърпват в грозна кръвнишка усмивка.
Господин Дрезнер застава срещу следващата редица и слага ръце зад гърба си и силните му бицепси, облечени в шушляково яке се затягат, а прошарената му коса заблестява и прозира на фона на слънцето.
- Достатъчно с разгряването, сега ще тичате обиколки около академията. - заповядва възрастният мъж, поглеждайки стария си часовник с кожена каишка.
- Колко пъти? - надига глас момиче от моята редица.
Спомням си случката с момчето, което зададе въпрос в коридора и шамара от охраната. Напрягам тялото си в права арка от съвършенство и сила, приготвяйки се за подобна реакция от господин Дрезнер. Точно като очакваното той завърта главата си към нас с все така безразличните си, студени очи и сякаш ходейки по лед се задвижва в наша посока. Момичето си поема рязко дъх. Високата му фигура се извисява заплашително над мен, когато бързо се промушва измежду двете ни и съученичката ми отзад бива прикована от острия му поглед и строгост излъчваща се на вълни от него.
