#3 in Fantasy
Последна книга от трилогията "Honest Liars"
Хората винаги са обичали Даниел Маркъс - красива, възпитана и богата, но когато сестра й е разкрита в измяна и екзекутирана, перфектният вид бързо започва да се руши. Даниел едва се държи, но...
Oops! This image does not follow our content guidelines. To continue publishing, please remove it or upload a different image.
Усещането от горещината на топлите ми подметки, причинена от бързото ми тичане ме кара да преместя центъра на мислите си в друга посока, оставяйки следа от безпокойство по цялото ми напрегнато тяло. Розовите храсти на съседите закачат бодлите си по дългите ми чорапи, свличайки ги надолу със сигурност разкървавявайки нежната кожа там. Косата ми залепва нелепо и дразнещо по врата, и брадичката. Червилото по устните ми изсъхва, а жаждата ми се усилва, карайки организма ми да стъпи на прага на краха.
Сърцето ми бие като изпусната камбана в гърдите, поемам си въздух на пресекулки. Пренебрегвам последното, опитвайки се да не мисля за последиците от спринта до дома ми. Стигнала до двуетажната сиво-синя къща изпъшквам и се заемам с това да си придам приличен вид. Заглаждам гънките по полата и блузата си и вдигам чорапите нагоре, правейки гримаса при гледката на засъхналата кръв по глезена ми, която се превръща в съсирек. Прокарвам пръсти през заплетената си коса в опит да я среша и опипвам сухите си устни, за да разбера в колко лошо състояние са. Убедила се, че е ужасно, въздъхвам и премествам вниманието си върху тъмния седан пред верандата ни.
Прозорците явно са затъмнени, защото не мога да видя абсолютно нищо, дразнейки се. Отпускам рамене надолу и изправям гръб, за последен път приглаждам полата си и започвам да вървя по белите камъни по пътеката до верандата. Въпреки бавните ми крачки, стигам прекалено бързо и същевременно прекалено бавно до вратата. Избърсвам потните си длани по блузата и вадя ключа за вкъщи от джоба на полата. Внимателно го пъхам в ключалката, и когато резето изщраква си поемам тихо въздух.
Вратата зее отворена пред мен и аз прекрачвам прага, оставяйки постелката на детелинки да страда за отсъствието ми. Затварям след себе си явно не достатъчно тихо, защото в момента, в който го правя Мона изниква пред мен. Високата ѝ стройна фигура спира блуждаещите ми очи към хола, където мога да зърна два заострени върха на лачени обувки.
