#3 in Fantasy
Последна книга от трилогията "Honest Liars"
Хората винаги са обичали Даниел Маркъс - красива, възпитана и богата, но когато сестра й е разкрита в измяна и екзекутирана, перфектният вид бързо започва да се руши. Даниел едва се държи, но...
*I can smell your fear, the only reason I am here is to wreak havoc*
Oops! This image does not follow our content guidelines. To continue publishing, please remove it or upload a different image.
В спомените ми тя не крещеше. Там тя се наслаждаваше на бурния огън и палавите му ръце, обгръщащи тялото ѝ сякаш от мрамор изваяно. Лицето ѝ се изкривяваше в тлееща усмивка, а пламъците чернееха кожата ѝ, свличайки я от костите. Писъците на другите две вещици заглушаваха моите собствени ридания и жалки плачевни стонове, които се увеличаваха с всеки пукот от кладата. Мирисът на горяща плът замаскира този на дъждовните капки, които сякаш по желание на природата се опитваха да загасят смъртните пламъци.
Същата вечер научих, че за да изгори човек са нужни поне три часа. Не знам дали стоях през цялата церемония. Не запомних дали ни позволиха да си тръгнем по-рано, дали ни държаха със заплахи или просто съм си представила как някой от семейство Харисън се моли, за да спре. Не мисля, че е важно, защото издъхнаха, давейки се от дима преди да се превърнат в тленна прах. Мъглявина забули гледката от рубиненочервените коси на трите вещици, хващайки огън и бързо вземайки вида на златисти нишки, които се топят като мед, за да създадат обръч от оранжева светлина, украсявайки измъчените им лица и мъртви очи.
Хелена, бе самотната молитва, която изричах наум, на глас, крещейки, умолявайки. Мантра, кауза, в която се вричах отново и отново без отговор от божествени създания и богини на тъмните изкушения.
Сестра ми си отиде от света, който успя да я прогони с остротата на счупено стъкло с два края, забивайки се надълбоко в моето сърце и нейната луда усмивка, зееща за дима влизащ през устните ѝ. Не взеха само нея от измерението на живите и дишащите, а и мен, и татко.
Нервите ми се опъват като тетивата на ловджийски лък, стрелецът зад него, готов да я пусне и да гледа как се сгромолясвам на пода на седана. Дишам на пресекулки и не мога да овладея мислите си, връщайки се пак към последния път, в който бях на мястото, на което съм сега.
