Училище за знаменитости

Седемдесет и Трета Глава

След 15 минути паркирах пред двора на къщата и излязох от колата, затваряйки тихо вратата след себе си. Насочих се към входа, едвам движейки се. Бях страшно изморена и нямах търпение да се сгуша в топлите си, меки завивки.

Явно това беше...Утре щях да се събудя и можех цял ден да се излежавам. Без училище, без ранното събуждане. Вероятно към обяд щях да взема лаптопа си от бюрото и да поразгледам някои апартаменти в Чикаго. И след това да отида на кафе с момичетата...Но също така и вече нямаше да се надявам Хари да се обади. Нямаше да мисля повече за него, защото бях твърдо решена от утре да започна на чисто. С последната учебна година си отиде и последната ми надежда отново да зърна къдрокоското...като изключим това, че така или иначе всеки ден го виждах по телевизията, по вестниците и списанията и къде ли още не.

Посегнах към предния джоб на чантата си, търсейки ключовете.

- Мамка му...- изпсувах тихо, когато обувките ми се изплъзнаха от ръцете и паднаха на земята. Наведох се да ги взема, но в същия момент и ключовете паднаха от чантата ми.

Изпуфтях захвърляйки всичко на земята и сядайки на края на улицата. Тази нощ бях попрекалила с пиенето и вече едва гледах. Разтърках изморените си очи и придърпах пречещите кичури коса назад. Усетих няколко сълзи да се стичат по страните ми. Но не плачех, защото бях тъжна или нещо подобно. Просто ми се искаше за момент светът да спре да съществува и да успея най- накрая да дишам нормално, освободена от натиска и напрежението. Не знам дали някога сте имали чувството, че искате да крещите и да плачете, без да знаете за какво. Е, аз изпитвах точно това в момента. Просто сякаш целият свят ми беше крив за нещо. Не бях сигурна какво не бе наред, но определено това нещо ми липсваше.

Тъкмо се изправих, готова да вляза вкъщи по възможно най- безшумния начин, когато чух шум. Първоначално се стреснах и цялата подскочих, но след това установих, че странният звук всъщност е от двигател на кола. Обърнах се с груб към пътя, криейки влажното си лице и чакайки колата да отмине. Но вместо това шумът спря и бях сигурна, че превозното средство не си е отишло.

Плахо се обърнах към улицата, изучавайки бялото BMW, спряло на около 5 метра от мен. До сега не бях виждала някой от близките ми да кара подобна кола, затова се скрих зад своята и любопитно зачаках някой да излезе от нея. Стъклата бяха затъмнени, така че не можех да надникна вътре.