Училище за знаменитости

Двадесет и Седма Глава

- Идеи?- Попита Хари от края на легото.- Или ме замъкна тук и сега си нямаш и на представа какво да ме правиш.

Часът беше 10:30. Преди минута се събудих, увита като в пашкул в чаршафа. Хари бе седнал на леглото и обуваше кецовете си.

- Не си ли разглеждал онези "Random Trip" постове в Tumblr?- Хари свъси вежди и се обърна към мен.

- Значи ме замъкна в този мотел, само за да се почувстваш като онези хипстъри в Tumblr?- Извъртях очи и се засмях.

- Не, разбира се! Просто ти обяснявам, че не е нужно да знаеш накъде отиваш. Така или иначе все до някъде ще стигнем.

Измъкнах се от завивките и се шмугнах в банята, за да се облека и измия.

Отново бяхме на път. Този път Хари караше, тъй като завяви, че ми нямал много доверие. Спряхме в една крайпътна закусвалня, където поръчахме буквално всичко от менюто. След като се натъпкахме като прасета и си починахме, отново се качихме в колата

- Това не беше толкова лоша идея...- Повдигнах вежда, подканяйки го да продължи.- Ами...чувствам се по- отпуснат. Сякаш наистина мога да оставя всичко зад гърба си и просто да пътувам, докато не обиколя целия свят. Това винаги е била мечтата ми. Дори и да е за ден или два, това значи ужасно много за мен. И искрено ти благодаря, че заряза плановете си, за да ми подариш тези няколко дни свобода. Никой до сега не е правил подобно нещо за мен!- Кимнах, вперила поглед в шосето, неспособна да му отговоря.

- Ами...Аз не съм направила нищо кой знае какво. Исках само да те разведря. При последните ни няколко разговора звучеше толкова безразличен и чужд. Усетих, че си нещастен. Не обичам хората, за които ме е грижа, да са нещастни. Особено ти. Ти най- малко от всички го заслужаваш. А и не бива да мислиш по този начин- че на никого не му пука за теб. Толкова много хора те обичат, не си даваш сметка какъв късметлия си с такива приятели и най- вече фенове. През по- голямата част от живота си не съм имала нито приятели, нито семейство. Може би заради това в момента искам да правя всички щастливи...Това, което искам да кажа е, че не желая и ти да се чувстваш самотен. Радвай се на това, което имаш. Само това трябва да осъзнаеш...- Обърнах се към момчето. Погледът му все още беше закован върху пътя, но виждах колко силно стискаше волана, кокалчетата му бяха побелели.

- Май много ни бива в дълбоките разговори...Ама така става, като съм пълно мрънкало.- Подсмихна се къдрокосият.