Завръщане в "Хогуортс"

~28~

"Какво предстои"

Бяла светлина проникваше право през затворените клепачи на Ник, но той продължаваше да стиска очи. Не искаше да ги отваря. Чувстваше се спокоен, сам, без никакви задължения. Удовлетворен. Надяваше се сега, след като го нямаше, всичко да приключи и войната да бъде потушена, приятелите му в безопасност, а родителите му... Те да намерят щастието си.

-Най-накрая си сам, а?

Гласът прозвуча ясно и Ник се стресна, че може би нещо не е както трябва. Нищо не го болеше, а мястото, което беше ударило заклинанието му -безчувствено.

Видя се принуден да отвори очи.

Намираше се легнал на легло. Надушваше океана. Чуваше как вълните се удрят ли, удрят. Мястото беше чисто и красиво. Чуваше се птича песен, но само това.

Стаята беше огромна. До него имаше просто едно шкафче, но всичко му се струваше толкова нереално.

Огледа се за гласа. След това осъзна, че до него стоеше професор Дъмбълдор. Бялата му брада сияеше, а той самият изглеждаше отпочинал, свеж и ведър.

-Вие какво правите тук? -попита Ник, осъзнавайки, че все още притежава дар слово.

-Ами, седя си. -отговори Дъмбълдор и се загледа напред.

Щом и момчето насочи поглед натам, видя тераса, от която се виждаше океана. Ник можеше да остане на това неземно място завинаги. Само той и океана.

Момчето затвори очи и усети въздушните морски езици около себе си.

-Сега разбираш ли защо съм тук? Красиво е, нали? -попита Дъмбълдор.

-Красиво е.

-Знаеш, че не трябва да си тук, нали?

Главата на Ник го заболя и той вдигна ръка към белега си.

-И защо не? -попита, оставил всякаква предпазливост.

-Защото те се нуждаят от теб, разбира се. -отговори Дъмбълдор и се усмихна все така загледан към океана.

-Те?

-Приятелите ти, семейството. Войната няма да се спечели сама, нали?

Нямаше нужда да мисли, не искаше да се връща.

-Не искам да се връщам. Достатъчно. Стига ми! -отвърна Ник и се намести в удобното легло.