Завръщане в "Хогуортс"

Пролог

"Пълно омесване"

На първият ден от месец Септември, на гара "Кингс Крос", на перон девет и три четвърти цареше ужас. Всякакви звуци сред които писукане на сови, мяукане на котки, квакане на жаби, развълнувани ученически гласове, разплакани родители и много други вдигаха врява до небето. Червеният парен локомотив на "Експрес Хогуортс" изпускаше пара, изчаквайки да удари единайсет часа, за да може да потегли към "Хогуортс".

На перона се появи и Ник О'Брайън. Това беше първата му година в училището и се притесняваше ужасно много. Само след секунда зад него изникнаха родителите му. Майка му беше висока и нежна, с кестенява коса и зелени очи. Баща му приличаше на ястреб -изглеждаше строг и стриктен човек, с който шега не бива. Ник приличаше на майка си. Той имаше зелени очи, светло кестенява коса и мило лице, по което сега беше изписано само и единствено притеснение.

-Хайде Ник, да побързаме, има само пет минутки! -подкани го майка му, която се притесняваше не по-малко от него.

Тя преплете ръка със съпруга си и те потеглиха напред. След метър жената осъзна, че синът й не е до нея. Обърна се и го видя на същото място където го беше оставила.

-Ник, хайде! -извика му тя, но момчето унило придоби огромен интерес към кецовете си. -Изчакай ме Ричард. -рече тя и остави съпругът си да оглежда останалите семейства.

Елеанора се приближи към сина си.

-Какво има, Ник? Говориш за това заминаване, още малък.

-Мисля че ще ви разочаровам. -измънка момчето.

-От Разпределителната церемония ли се боиш? -подсмихна се жената, а след като момчето не отговори, тя продължи: -Не се притеснявай. Където и да те разпределят, ти пак ще си наш син. -от това на Ник не му стана по-

добре -Разпределянето няма никакво значение, миличък. Важно е какво има тук -и тя докосна гърдите на момчето -И тук. -докосна главата му.

Ник като че ли се поободри, а когато чуха първата свирка, която беше сигнал че е време момчето да се качи на влака, очите на жената започнаха да се насълзяват. След като сбогуването се оказа дълго и трудно, понеже Елеанора се разплака, Ник успя да се качи на влака. Той помахваше на родителите си докато влакът не зави и те изчезнаха от погледа му. Остана сам, объркан, притеснен с куфар и клетка в ръка. Тръгна надолу по коридора в търсене на свободно купе. По пътя си той се размина с много ученици. Тези, които бяха не по-малко притеснени от него, изглеждаха на неговата възраст, а по-големите бяха грейнали от щастие. Лесно им беше на тях, нали не им предстоеше да ги разпределят! Нямаше много свободни купета, а куфарът му късаше ръката, поради тежестта си. За щастие накрая на вагона той намери две, в които имаше само по един човек. В едното момиче, а в другото -момче. Без да се замисля много, почука леко на стъклото на купето, в което стоеше непознатото момче, след което Ник плъзна вратата и надникна вътре. Момчето вдигна глава.