Тъкмо свивах към уличката към вкъщи и тогава дъха ми спря. Застинах на място и просто гледах в ада. Сълзите ми сами почнаха да се стичат по бузите ми. Сякаш света ми се разпадаше.
Батко лежеше безжизнен до колата на CCG, а къщата гореше. Изтичах обратно към уличката от която дойдох и паднах на мръсното. По-точно - седнах. Свих колената си и ги гушнах.
Животът ме мрази. Тъкмо едно парченце застане на мястото си, друго се изгубва и пъзелът отново не е хубав и завършен. Реших да изтрия сълзите си и да тръгна нанякъде. Кой ли би ме приел толкова късно... Може би госпожа Ханджи? Не, в никакъв случай. Ще попита защо. Остава само... Ерен. Поне ще има къде да се покрия за малко. Тръгнах към посоката на къщата му. Забързах темпото. Накрая почнах да тичам. Доста е късно, ще го повикам от прозореца. Хвърлих няколко камъка и той се показа.
"Леви... Какво правиш толкова късно?"
"Просто отключи и ме пусни. Тогава ще ти разкажа." Не можех да премахна терора от лицето си.
Той слезна и ми отключи. Влезнахме вътре и след това се качихме в стаята му. Стисках зъби, за да не плача.
"Сега ще кажеш ли какво е станало?"
"У-Убиха... Батко... И... П-Подпалиха къщата..."
Очите на Ерен се ококориха.
"О-Оу... С-Съжалявам за-"
"Вие хората сте ужасни... Когато видите нещо по-различно от вашия вид, което не харесва храната ви, веднага го убивате." Стиснах юмрук. "Защо го правите?! Защо не оставяте различните да живеят?! Та ние даже убиваме само по един човек на седмица! Даже в повечето случаи са самотници или такива, които искат да се самоубият! Какво по дяволите се върти в главите ви?!" Въздъхнах и намалих тона. "Защо по дяволите дойдох при теб..?" Казах аз и тръгнах да излизам.
"С-Стой... Утре ще дойдеш ли на училище?"
"Няма начин да стъпна в това проклето място."
Отворих вратата, излезнах и я тръшнах зад себе си. Сега остава да измисля къде да отида...
----- ----- ----- ----- -----
Здравейте! ^ω^
Надявам се главата да ви е харесала!
Когато Леви направи реч (*˘︶˘*)
