"Та... К'во правите келемета?"
Всички ме погледнаха така както щяха да гледат дявола. Викнаха в един глас:
"Ние не сме келемета лилипут!"
Извърнах глава и не казах нищо. Те почнаха да говорят по някаква тема, но аз не ги слушах. Гледах луната. Беше пълнолуние и беше красива. Колко ми се ще още сега да изляза на разходка...
"Леви?... Леви... Леви!" викаше зеленоокия и го погледнах "Какво толкова гледаш?"
Всички се ухилиха и почнаха като папагали да повтарят "Какво? Какво? Какво?"...
"Оф, нищо... Там, продължете си разговора, аз отивам на разходка."
Всички викнаха в хор:
"И НИЕ ИДВАМЕ С ТЕБ. ЧАКАМЕ ТЕ В ПАРКА."
И тия ли? Оф... Човек като почне да говори с тях, те си мислят че стават първи дружки и ще почнат да ходят с него на разходки... Ъгх... Няма да ходя в парка. Ще ходя в гората, където най-много обичам. Няма хора, дивите животни не закачат хората и не са много - какво по-хубаво! Взех си якето, казах на батко ми и тръгнах. Щом се озовах на улицата, ги видях в далечината - пет фигури ходещи право към мен. Започнах да тичам, защото не исках те да идват с мен. Най-накрая стигнах до началото на гората. Започнах да изкачвам върха, защото най-много обичах да ходя там. Гледката беше страхотна, имаше малко езеро и беше много тихо. Любимото ми. Стигнах да върха, седнах и почнах да се наслаждавам на гледката. Толкова тихо и спокойно. Надявам се ония идиоти да не са ме видяли. Понеже не е много студено, си събух обувките и топнах краката си в езерото. Толкова е приятно. Но след малко един звук прекъсва спокойствието ми. Черна фигура излиза от храстите и аз бързо се обувам и ставам. След малко тя се изяснява. Това е Ерен. Пристъпвам назад. После се чуват още шумоления и излизат Микаса, Армин, Жан и Марко.
"Какво правите тук? Как намерихте това място?"
Всичките се ухилиха, без Микаса, защото тя е по-студена от камък. Без да чакам отговор се спуснах по склона. После намерих кух дънер и се скрих там. Да, успях да се навра понеже съм доста дребна. Чух стъпките им и спрях дъха си за малко. Продължиха напред за да ме потърсят. След като вече не ги чувах, излезнах и тръгнах към вкъщи. Улиците бяха тъмни, но с помощта на уличното осветление всичко се виждаше. Нямаше коли, понеже беше около десет и половина. Прибрах се, направих си чай и седнах пред прозореца. Видях че групичката идва насам, но не се опитвах да се скрия. Те никога не биха почукали на врата, защото знаят какво ще последва. Най-вероятно ще е напразно, защото аз не им отварям. След това си легнах и докато заспя, си мислех колко ли въпроси щяха да ми зададат в училище.
----- ----- ----- ----------
Хейтеее!! Извинете че не обновявах, но мама ми отне телефона (не че сега не ми е ;-;) и нямах време да седна на компютъра и дъа ;-; СКОРО МОЖЕ ДА ОБНОВЯ НАЛУ ИСТОРИЯТА
Надявам се тази глава да ви е харесала ^^
