Училище за знаменитости

Първа Глава

Бях много притеснена. Усещах как стомахът ми се свива, започваше да ми се гади и имах чувството, че ще припадна.
- Лизи, успокой се! Това са хора, а не зверове- няма да те изядат!- Бруклин се опитваше да ме успокои- Бързо ще си намериш приятели.
Той нямаше и представа как се чувсвах. Него всички го харесваха- беше най- големият син в семейството, лицето му бе на всяко списание и имаше безброй приятели. Винаги ходеше с баща си на мачове, или с майка си по модните подиуми.
Аз, от друга страна, бях най- често забравяния член на семейство Бекъм. Бях срамежлива и не обичах камерите- хората не ме познаваха. Единствените ми снимки по списанията бяха от 2-3 семейни почивки. Но не се оплаквах- никой не ме следеше постоянно, ако излизах навън без грим не се появяваше веднага заглавие във вестник от типа "ОМГ! Дъщерята на Дейвид и Виктория Бекъм не поддържа външния си вид! Хей, нека сега да съсипем личния й живот!". Ходех където и когато си поисках. Обичах свободата си.

- Колата е отпред!- извика ни Виктория.
Бруклин и аз станахме от столовете и тръгнахме към ада, като брат ми бе поставил ръка на тила ми, в случай, че ми прилошее и припадна.

След 15 минути пристигнахме. Огледах се- сградата бе нова и модерна. Дворът беше огромен,а самото училище- двойно на него, на 3 етажа.
Бруклин ме побутна.
- Хей, искам да те запозная с някого!
- С кого?- едва ли някой бе умрял да се запознае с мен...
- Приятелката ми! Много е мила- ще станете много добри приятелки!- Оо, нямаше начин! Нямаше. Шибан. Начин. Не можех да говора с хора. Не обичах да говоря с хора. Нямаше да говоря с хора!
- Не!- прозвуча по- пискливо, от колкото си мислех.
- Хайде дее! Трябват ти приятели! Ще ти помогна да си намериш! Все пак си ми сестричка.- ощипа бузите ми Бруклин, а аз леко се засмях.- А, ето я и нея!- извика брат ми, а усмивката слезе от лицето ми и неприятното чувсво в корема ми се върна.
- Бебсии!- преди да се усетя, една брюнетка бе приклещила момчето да мен в прегръдка, а аз започнах да се чувствам неловко.
След 2 минути прегръдки и целувки Бруклин се сети, че аз все още бях до тях и се обърна, хващайки приятелката си през кръста.
- Ъм...Лизи, това е Джоанна- сините очи на момичето се спряха върху мен.
Протегнах ръка, за да се здрависаме, а тя направо скочи и ме запрегръща.
- Най- накрая имам удоволствието да се запознаем! Слушала съм толкова много за теб. Брат ти ми е разказвал през какво си преминала- възхищавам се на силата ти!- Не знаех какво да кажа. Не бях подготвена за такова запознанство, камо ли за такава реч.
- И на мен ми е приятно.- усмихнах се леко, след коета се обърнах към Бруклин.- Аз ще тръгвам, не искам да закъснея за час- измрънках и тръгнах бързо.
- Лизи, чакай, дори не знаеш в кой кабинет трябва да отидеш!- повика ме брат ми.
- Не се тревожи, ще го намеря!- извиках и забързах крачката си.
Не исках да съм груба с момичето. Напротив- исках да станем приятелки, да си споделяме тайни и да си разменяме дрехи. Но не можех. Бях отвикнала да се сближавам с някого. Но не беше моя вината. Не беше моя вината, че докато още бях в дома за деца, осиновяваха всяко дете, с което се сближавах. Просто си намирах приятелка и след два дена научавах, че я осиновяват. Осиновяваха всички, освен мен...След време просто спрях да общувам с другите. Не исках да загубя още приятели. Бях изморена от болката.
Докато се усетя, горещи сълзи вече се стичаха по зачервените ми бузи. Реших да се отбия в тоалетната. Е, явно все пак щях да закъсния...