За пръв път си прекара наистина добре с него. Нямаше нито спорове, нито остри подмятания, нищо. Беше един съвсем нормален следобед сред природата, на който се насладиха и двамата.
- Благодаря ти за чудесния следобед. Никога не съм си прекарвала толкова хубаво.
- По-скоро аз ти благодаря, че беше тук иначе нищо нямаше да се получи.-и двамата се засмяха.
Изправиха се и тя изтупа роклята си от тревичките и другите дребни нещица, които се бяха закачили по нея. Щом приключи застана в нормална позиция и събра ръцете си отпред.
- Може би ще го повторим някой друг път?
- Да, много бих се радвала.-гледаха се с усмивка на лице.
- Значи вече сме приятели?-попита той с нотка надежда и подаде ръката си към нея.
- Приятели.-отвърна тя и я пое.
Тази дума ѝ звучеше добре, не бе съвършена, но все пак и тя бе нещо. Ако действително това бе истинската му страна можеше да я хареса и то много. Дори започна да се привързва към него, все пак беше първият човек, който можеше да нарече свой приятел понеже тя дори нямаше и приятелки! Никой от аристократките не можеше да се сравни с него. Той беше толкова различен от тях. Същевременно така обикновен, но и специален.
- Е, кога ще се видим?-не се сдържа и попита той.
- Аз съм свободна когато и да е.
- И няма да ходиш на приеми?
- На един-два може би, но не и повече. Досадно е да гледам едни и същи неприятни хора всеки път.
- Аз от тях ли съм?-реши да полюбопитства той.
- Не, определено не.
- Значи би отишла заради мен?
- Може би ако и ти ще присъстваш, но само не забравяй, че не можем да си говорим много публично.-напомни му тя.-Не е ли по-добре да се срещаме тук, така никой няма да ни пречи и ще можем да бъдем себе си без да се интересуваме, че някой може да ни критикува или упреква, че се държим непристойно.
- И на мен като че ли този вариант ми допада повече.-тя се подсмихна и го погледна доволно.
- Значи се разбрахме?
- Мисля че да.-отвърна уверено той.
- Тогава..да се видим след два дни пак тук?
- Нямам нищо против.-
- Добре. Довиждане и приятен ден.-каза тя и тръгна към коня си.
Погали Скарлет след като се изправи от задълбоченото си хрускане на свежа трева. Качи се на гърба ѝ и погледна към Анри. Той я чакаше да тръгне, това бе ясно. Щом бе готова той ѝ помаха и тя му отвърна с подобен жест. Подкани я да тръгне и неслед дълго вече се бе отдалечила от там.
Стана по-добре от колкото очакваше. Всичко се развиваше дори по-хубаво от собствените му представи. Ако той не се заяждаше и тя не му отвръщаше, всъщност наистина бе приятна компания. Нямаше представа за тези неща, които са ѝ се случвали в семейството като това с родителите ѝ или пък уговореният брак, който ѝ е донесъл само нещастие. Беше сигурен, че е претърпяла нещо тежко и очевидно е било това. Питаше се ако я бе срещнал по-рано дали нещата щяха да стоят другояче и може би тя нито щеше да има такава слава, нито да се налага да претърпи всичко, което е преживяла. Ако се бе омъжила не за починалия си съпруг, а за.. него.
* * *
При последната си среща се бяха разбрали да си направят малко състезание с конете. Щяха да препускат из околността, за да видят кой е по-бърз. Тя обичаше да язди и умееше добре, а и да винаги бе искала да си съперничи с мъж за нещо, което не е „женска работа". Беше си намерила специално мъжки дрехи, нямаше как да стане освен да прати един от слугите си с нужните пари, който бе още момче, точно заради това понеже имаше по-малка фигура като нейната. Ако пратеше възрастен мъж сигурно щеше да са ѝ двойно по-големи дрехите. Остави косата си пусната и я прибра под една типично мъжка шапка. Мина през конюшните и взе Скарлет, която вече бе оседлана. Качи се на гърба ѝ и препусна през обширните поля. Движеше се бързо и усещаше вятъра срещу ѝ. Достигна мястото на срещата им, този път извън гората. Спря и слезе от нея като тя изпръхтя и разтръска глава.
- Спокойно, красавице!-погали я тя по главата.
Анри също щеше да пристигне скоро. Той, за разлика от нея, обикаляше през гората и това го забави донякъде. След като пристигна се огледа и забеляза конят ѝ, но не и нея. Там стоеше някакво момче.
- Извинете, мога ли да попитам какво правите тук?-попита той съмнително. Когато се обърна едва не падна от коня си.-Ребека?!-каза той и слезе, за да види по-отблизо да не би очите да го лъжеха.
- От плът и кръв.-отвърна уверено тя.
- Но какво.. какви са тези дрехи?!-огледа я няколко пъти от глава до пети.
- По-удобни са от женските. Да не мислиш, че е лесно да яздиш с рокля?-попита реторично тя.
- Не, по-точно не знам. Само че изобщо не те познах, честна дума!
- Повярвай ми, пролича си достатъчно добре.-двамата се засмяха и се върнаха на седлата.
- Е, до къде ще се състезаваме?
- Какво ще кажеш до близкото село ако знаеш пътя, разбира се.-реши да я подразни той.
- Естествено, че го знам.-каза почти обидено тя.
- По-добре внимавай, за да не се нараниш.-твърде много я подценяваше.
- Ти внимавай докато ми дишаш прахта.-той се засмя гръмко.
- Давай тогава да те видим.
- С удоволствие, графе.-отвърна му тя с усмивка на лице.
- За мен ще е дори повече, маркизо.-реши да не ѝ остане длъжен.-На три. Едно. Две.
- Три.-каза вместо него тя и вече препускаха през полето.
Бяха наравно и очебийно много се забавляваха. Конете сякаш бяха във вихърът си. И двата бяха специални породи, които можеха да преминават големи разстояния с лекота. Явно и двамата имаха един вкус за животните. Тя реши да напрегне малко Скарлет и мина пред него. Да, кобилата ѝ също имаше състезателен нюх и нямаше да се остави на Торино, който впрочем бе много красив черен жребец. От време на време се обръщаше назад, за да се увери, че я следва. Не че се тревожеше, даже никак, но искаше да е сигурна.
Стигнаха точно до началото на селцето където бе първата и най-отдалечена къща, а тя успя да го изпревари на косъм. Оставаше ѝ малко, за да загуби, но го победи в последния момент. Той беше повече от шокиран от развитието, изобщо не очакваше, че тя може да спечели.
- Не вярваше, че мога, нали?-попита тя с тон пропит със сарказъм.
- Защо питаш след като знаеш.-повдигна едната си вежда той.
- Това беше реторичен въпрос.-реши да го подразни.
- Много мило от твоя страна.-отвърна нацупено той.
- Нали?-изкиска се тя.
- Ще продължим ли от тук?
- Не, нека не притесняваме излишно хората.
- Добре. Но на връщане искам реванш!-каза той, знаеше си, че ще го поиска.
- И ще го получиш. Хайде!-каза тя и се обърна.
Той поклати глава на ентусиазма ѝ и препусна заедно с нея. Тя беше толкова жизнерадостна и пълна с енергия. Дори не бе подозирал за тази ѝ страна. Но я харесваше точно такава каквато е. Това я правеше различна от останалите. След като стигнаха и двамата бяха изморени. Слязоха, за да си починат малко на моравата.
- Признавам си, мъжко момиче си.-реши да се пошегува той.
- Хей, не съм мъж!-побутна го тя закачливо.
- Знам, само се шегувах.-засмя се той.
- Никога не съм се забавлявала така.-каза тя и махна шапката прокарвайки ръка през косата си, за да се изправи.
- Еха!-възкликна той гледайки я с възхищение.-Имаш прекрасна коса. Дамите от висшето общество обикновено нямат много дълги коси и носят перуки, но твоята е най-хубавата коса, която някога съм виждал.-това наистина я поласка.
- Благодаря.
- За кое?-попита той недоумяващо.
- За комплимента.-свенливо отвърна тя.
- О, за това ли.-засмя се нервно той. Ръката му тръпнеше да я докосне.-Може ли..-дори не довърши, китката му импулсивно се вдигна към черната коприна, която се стелеше по гърба ѝ.
- Да.-отвърна с пресипнал глас тя.
Допирът ѝ беше по-приятен от колкото си представяше. Бе много нежна и фина, като кашмир! Засмя се инстинктивно и продължи да я гали по цялата дължина. Това предизвика приятни тръпки по гърба ѝ и го изви под формата на дъга. Дори само този нежен допир на пръстите му бе достатъчен, за да предизвика вълна от неподправени чувства в нея.
- Харесва ми това, че си естествена и не се боиш да правиш много неща, които всяка друга би отхвърлила с неприязън.-погледна към очите ѝ, които бяха така великолепни.
- Аз не съм като другите, мисля че вече трябва да си го разбрал добре.
- О, и още как.-подсмихна се той на коментара ѝ.
- Ще ми се нищо от реалността да не бе такова каквото е. Замисляла съм се, че ако бях бедна можеше да не ми се случи нищо от това. Поне съпругът ми щеше да ме обича и уважава, а бракът ни да бъде по любов, не по сметка.-въздъхна тя.
- За жалост, в нашите среди това е огромна рядкост. И моите родители са оженени така, но за разлика от останалите, са се влюбили един в друг от пръв поглед и затова тяхната история е така хубава.
- Те са хора с късмет.-каза тя и прегърна коленете си опирайки брадичка в тях.
- Да, така си е.-каза той и легна назад върху тревата.
Тя го погледна за миг и също последва примера му. Двамата си лежаха на земята и гледаха как есенните листа окапват носени от вятъра. Есента бе красив сезон, спор няма, но прекалено меланхоличен навяващ за студената зима, която предстои. Сякаш така се случи и с нейния живот. Когато ѝ съобщиха, че се омъжва започна нейната есен...