Анри се чудеше каква причина да си измисли, за да се срещне с нея и още повече – да отиде у тях. Надяваше се след като я види всичко в ума му да се разсее и мъглата надвиснала над него да изчезне, но сякаш се сгъсти още повече. Искаше да разбере какъв бе проблемът и защо се държа така онзи ден, но тя не желаеше да обсъжда това с него. Но защо?
Ребека се бе отърсила от случката и се стараеше да не мисли за нея. Онзи емоционален изблик бе загърбен и нямаше никакво място в живота ѝ повече. Щеше да продължи да живее както го бе правила до сега. Нямаше да е трудно, бе успяла да го прави за толкова дълго време, защо да се затруднеше сега? Бе получила нова покана за бал от някои си маркизи. Дори не ѝ пукаше за имената, щеше да отиде така или иначе, за да убие времето с нещо. А междувременно си бе поръчала повече количество от обикновеното сладкиши. Сладкото успокояваше и действаше добре на нервната ѝ система. Ако някой отказваше да приема тази захар значи бе луд, това сладко изкушение бе несравнимо с никое друго! Въпреки него обаче бе в ужасно настроение и си избра една черна рокля, която бе единствената ѝ в този цвят. Всички онези, които носеше докато бе в „траур" бяха изхвърлени, а тази бе шита отделно година след като реши, че повече няма да „скърби" за неблагодарника. Пожела да хванат косата ѝ на обикновен кок. О да, определено щеше да е доста в черно особено без перуката и пудрата..
- Мъри, приготви ми ваната, а после оправи тази рокля за довечера.
- Да, маркизо.-момичето се поклони и отиде в банята, за да изпълни задълженията си.
Щом се върна помогна на господарката си да свали дрехите си и да отиде да се изкъпе. Междувременно взе посочената от нея рокля и я извади на леглото ѝ. Направи ѝ впечатление цвета, в продължение на пет години маркизата не бе носила този цвят и сега изведнъж реши да го облече. Странно, имаше нещо зад тези ѝ намерения, бе сигурна. Не изказваше нищо на глас, но от погледа ѝ не можеше да убегне нищичко. Надушваше нещата без дори да са ѝ подсказали по някакъв вроден инстинкт, ала не ги споделяше, тя не бе клюкарка.
Дълго време стоя потопена в приятната вода. Най-накрая когато взе да изстива си каза, че е време да излиза от нея и се изправи. Повика Мъри да ѝ донесе халата и щом го направи ѝ го държеше докато го облече. После отиде в стаята си и постоя няколко минути преди да започне да се приготвя. Прислужничката ѝ навлече всички катове докато не стигна до най-горния черен плат. Оправи косата ѝ точно както желаеше да бъде. Познаваше вкусовете на господарката си и се справяше добре с всяка нейно поръчение. Затова я ценеше толкова много и не би я заменила за никоя друга. А и обичаше дискретността ѝ. Тези качества у една гувернантка бяха много важни, направо задължителни.
След като приключи с всичките си приготовления каза на иконома си да приготвят каретата за излизане. Беше напълно уверена в себе си и тази вечер щеше да се забавлява. Напук на всички останали и цвета, който носеше. Ето това искаше да постигне като покаже коя е Ребека дьо Марманд.
Анри изобщо не бе в настроение за никакъв бал, но толкова много се нуждаеше от разсейване, че сам се разубеди да отиде. Избра един бял униформен костюм. Огледа се в огледалото и прецени, че изглежда добре. Та кога бе изглеждал зле? Оправи се и нареди да му приготвят каретата. Докато минаваше по коридора майка му го забеляза и го огледа от глава до пети.
- Изглеждаш прекрасно, сине!-възкликна тя. Той само кимна на коментара ѝ.-Ще отиваш на онзи прием, нали?
- Не възнамерявах, но почувствах, че имам нужда да се разсея с нещо.
- Да, прав си. Забелязах, че от няколко дни си умърлушен и това силно ме притеснява.
- Добре съм, майко.
- Не ми се струва да е така. Моля те, грижи се за себе си! Не карай майчиното ми сърце да се свива от тревога по теб.-той я погледна виновно.
- Не съм искала да ви тревожа, скъпа майчице. Обещавам, че ще се оправя. Просто нямам настроение.
- Надявам се след тази вечер то да се промени и да си усмихнат както винаги.
- Ще се постарая да е така.
- Добре, върви момчето ми.-тя стана и отиде до него целувайки го по бузата.
- Приятна вечер, майко.
- И на теб, сине мой.-той се поклони и тръгна.
Мразеше да разочарова или натъжава родителите си. Искаше винаги да ги радва сякаш за благодарност, че правят всичко за него и не го лишават от нищо. Разтърси глава и слезе, не му се мислеше сега за всичко, което бе в главата му. Тази вечер щеше просто да се остави на течението и да не мисли за абсолютно нищичко.
Графиня дьо Бордо искрено се тревожеше за синът си и реши да обсъди тревогите си с мъжа си. Той бе разумен човек и щеше да я разбере. Не можеше да бъде по-щастлива, че той е неин партньор. Да, вече и двамата бяха малко възрастни, а детето им толкова малко в сравнение с тях, но успя да зачене твърде късно, а втори път не можа да се получи и си останаха с едничкото детенце. Влезе в кабинета му и седна на креслото до неговото.
- Скъпи съпруже, притеснявам се за Анри. От дни е клюмнал и усмивка вече не грее лицето му.
- Аз също съм угрижен в мисли за него. Забелязах поведението му и се чудя на какво се дължи то.
- Аз също. Знаете ли какво можем да сторим за него?-той въздъхна отчаяно.
- Ако знаех до сега да съм го сторил.
- О, какви беди ни се стовариха на главите! Момчето ни е нещастно, а ние нищо не можем да сторим за него!-възкликна тя печално.
- Не се измъчвайте така, защото така свивате и моето сърце.
- О не, не и Вие! Простете ми за несъобразителността! Няма да говоря повече така.
- Не унивайте, вярвам, че скоро той ще се оправи.-постави ръката си върху нейната.
- О, дано Бог чуе молитвите ми и се отзове на тях! Амин!-отвърна тя и сведе главата си.
Искрено се притесняваше за рожбата си и всяко негово нещастие бе и нейно. Искаше само най-доброто за него, но не можеше да го предпази от всичкото зло и нещастие по света, нямаше как. Въздъхна отчаяно и продължи да се моли наум.
Ребека пристигна в пищно украсеното имение. Свали пелерината си когато влезе и я подаде на един от слугите да я отнесе. Влезе вътре и забеляза неприкритите любопитни погледи на всички присъстващи. Едни се питаха защо носи черно, други си мислеха, че нещо може да ѝ е станало и да е решила да „скърби" отново или пък да е загубила някой роднина? Никой не знаеше какво се случва в нейния живот, не можеше да се каже, че има приятелки и че е въобще близка с някого. Само графините Анастази и Лусия се приближиха до нея от любопитство да разберат какво става.
- Добър вечер, маркизо!
- Добър вечер, дами!-отвърна тя и ги огледа. Едната бе със зелена, а другата – с виолетова рокля.
- Но защо Сте облекли този траурен цвят?
- Забранено ли е да се носи? Ако е така, не знаех. Няма да се повтори.
- Не, не грешно разбрахте думите ми. Никой не носи черно освен на погребения и докато е опечален, ако ме разбирате.-отвърна едната.
- Да, запозната съм с това, но просто сметнах, че би отивала на моите коси.-като каза това веднага насочиха вниманието си нагоре към лицето ѝ.
- О, Вие нямате и перука!
- Да, прави ме да изглеждам стара, а косата ми – посивяла.-двете момичета се изкискаха.
- Права Сте.
- Е, не сме ли дошли, за да се забавляваме?-подхвърли им тя.
- Точно така, хайде!
Анри пристигна и влезе в претъпканото място. Взе си чаша алкохол и я изпи до дъно, не го интересуваше дали ще прави впечатление или не. Огледа се, за да установи кой присъства и кой – не. Повечето лица му бяха известни, но не им обърна особено внимание. Но когато я видя всичко в него се промени, чак до мозъка на костите му. Тялото му се напрегна, а погледът му стана по-зорък от до преди малко. Мина измежду гостите, за да стигне до нея и успя. Тя се изненада да го види и това не остана неприкрито. Беше в черно, но защо?
- Добър вечер, маркизо.
- Добър вечер и на Вас, графе.-отвърна тя по същия начин, по който и той.
- Притеснявах се за Вас. Онзи ден..-тя рязко го прекъсна.
- Не Ви ли казах да го забравите? Все едно нищо от това не се бе случвало.
- Нямаше как, Ребека.-обърна се към нея по малко име и това я накара да потръпне. От неговите уста..звучеше хубаво да го изрича.
- Моля Ви, избийте си го от главата и не се ровете в миналото. То си остава минало и няма как да бъде променено.-каза тя с болка в гласа.
- Не знам как, но..ще опитам.-това почти я изненада.
Започна музика и дузина двойки вече бяха наредени да танцуват. На него му се прииска да я покани, но не знаеше как ще реагира. Когато се обърна към нея, за да потърси очите ѝ видя, че гледат също така напористо ту към него, ту към танцуващите. Значи искаше те двамата да танцуват. Поклони се и протегна ръка към нея, а тя с радост подаде своята. Насочиха се към центъра където започнаха да танцуват нещо свое сякаш съществуваха само те и никой друг, който да ги съди. Завъртяха се синхронно и двамата, а това породи искрен смях у нея. Наистина се забавляваше за пръв път от цяла вечност! Това нямаше как да не го накара да се усмихне, нали това искаше да види – щастието в нейните очи, което да накара и него да се почувства така. Когато приключиха бяха леко задъхани, но с огромни усмивки на лица.
- Благодаря Ви за това, определено желаех да се забавлявам малко.-каза тя.
- О, няма за какво да ми благодарите. Аз се чувствах по същия начин.-усмихна се по-широко при думите му и сведе леко свенливо поглед прибирайки един непокорен кичур зад ухото си.
С нежелание се разделиха и всеки пое по своя път, но едно бе сигурно – никой от тях нямаше да забрави тази случка. Тя зарадва не само двама им, но ги подхрани с още едно чувство, което все още не разбираха. Те подпалиха една пламенна искра, която не можеше да бъде спряна. А тя бе способна да промени живота и на двамата...