Ребека бе решила този следобед да покани две „приятелки" на чай в градината. Стари навици от времето ѝ в Англия, не можеше да отвикне от времето за чай. По-скоро искаше да ги разпита за нещата, които я интересуват, а знаеше, че от тези двете не остава нищо скрито-покрито, поне за по-очевидните неща. Днес бе в семпла дневна рокля в лимонов цвят.
- Подгответе лятната беседка за следобеден чай.
- Да, мадам.-отвърнаха двете гувернантки, които бяха в салона и сменяха цветята във вазата.
Приготви се като си сложи една хубава капела с паднела, за да я предпази от слънцето. Понякога предпочиташе да е сама и дори да не взима прислужнички със себе си. Носеше тънки копринени бели ръкавици. Излезе на двора и мина по идеално конструираните алеи. Спря се на една пейка и седна там. Стоеше си известно време там докато не чу шум откъм къщата. Видя, че госпожиците бяха дошли и прислугата ги упътваше къде да отидат. Тя стана и отиде към избраното място за срещата. Те се приближиха и се прегърнаха леко престорено. Във висшите кръгове прегръдките никога не бяха добре приемани и затова рядко го правеха.
- Много се радваме да Ви видим, маркизо!-започна една.
- Sí.-допълни другата, която бе испанка и често ѝ идваше отвътре да говори на родния си език. Казваше се Лусия и бе графиня.
- Заповядайте, седнете.-покани ги тя като с ръка жестикулира към масата и столовете.
След като се настаниха дойдоха да им налеят пресен чай. Не бе донесен преди това, за да не изстине и да не загуби приятния си вкус. Тя чакаше те да се разбъбрят и тогава да подхване темата, която я интересуваше или поне постепенно да го стори.
- Какво мислите за приема у херцог Рение?-подхвана тя.
- О, не беше зле.
- Била съм и на по-хубави, честно казано беше доста скучно.-оплака се другата, графиня Анастази.
- Зависи в каква компания Сте били.-подсмихна се тя, а другата я изгледа доста заинтригувано.
- Защо? Вие с кого Сте били та сте толкова доволна?-настоя да знае тя.
- О, просто срещнах граф дьо Бордо и си побъбрихме.
- Чувала съм за него, дори се запознахме тогава. Преди това дори не го бях виждала.
- О, изпуснали Сте много.-Анастази констатира на думите ѝ.
- А за какво си говорихте?
- Нищо специално, две-три общи любезни приказки. Повече дори не си говорихме по време на целия бал.-не беше съвсем вярно, но те от къде щяха да знаят.
- Да знаете, този мъж е истински огън! Не сте виждали такъв до сега, гарантирам Ви го.-Лусия се изкиска и се замисли усмихнато над нещо.
- Какво имате в предвид?
- О, аз ли? Съвсем нищо, само казвам, че той не е за изпускане.
- Хайде, Лусия, не Се стеснявайте. Знаем какви ги вършите тайно. Е, толкова добър ли е в леглото колкото се говори или не?-приятелката ѝ беше доста настоятелна.
- Мм.. дори повече от това.-изведнъж бучка заседна в гърлото ѝ. Той е бил с нея?! Точно тази мисъл започна да я гложди отвътре и не ѝ даваше мира.
- Значи сте го хванали в мрежите си. Според Вас дали до толкова е лапнал въдицата, че да иска да се ожени за Вас?-при тези думи ѝ идеше да стане и да удуши русокосата.
- Не знам, но се надявам. Не веднъж е бил с мен и може би таи поне малко симпатии към мен щом очевидно ме желае.
- Късметлийка, ще ми се и на мен да се бе паднал такъв мъж!-един нерв започна да се опъва и изпъкна ясно на челото ѝ.
- Има ли Ви нещо, Ребека? Не изглеждате добре.-внезапно я извади от транса ѝ. Какво я бе попитала току що?
- Не, добре съм. Просто слънцето ми е твърде силно.
- Ама разбира се, имате толкова бледа кожа!-да, добре че ѝ каза, тя не виждаше.
- Да, затова е.
Остави ги почти през цялото време да си говорят за какво ли не, а самата тя се замисли над това, което не ѝ даваше покой. Как можеше той да иска да се жени за нея? Не, не го вярваше. Поне докато не го види с очите си, че са сгодени. Незнайно защо тази идея никак не ѝ допадаше. По-скоро би предпочела да я убие тук и сега, но не и да бъде отново с него. Когато се замисли.. всичко това ѝ изглеждаше твърде нелогично. Защо толкова я бе грижа с кого спи онзи граф и коя ще си взима за съпруга? Мислите ѝ по-скоро приличаха на.. ревност. Едва не се изсмя на глас когато достигна до този извод. Тя да ревнува?! Не, това беше абсурдно. Защо да ревнуваше един непознат и то от жена, която не можеше да стъпи и на малкият ѝ пръст? Не, сериозно трябваше да се замисли над някои неща, беше абсурдно дори да си представя подобно нещо. Тя не изпитваше чувства и не вярваше, че дори може да обича. А за ревност бе изключено да се говори.
Анри бе доста разсеян напоследък. Мислеше само за ослепителната графиня, която не му излизаше от ума. Беше много красива и накара всичките му фантазии да заработят с пълна пара. Де да можеше да ги съживи... Бе в подобно състояние и докато обсъждаха нещо с лозите в кабинета на баща му. Той му говореше и искаше да разбере и той какво мисли, за да знае дали е подготвен да бъде собственик ала той въобще не бе тук. Накрая просто спря и изчака да види дали това ще му направи впечатление, но уви, къде ти.
- Сине, за какво мислиш?-той се сепна и не знаеше дори къде се намира. Ами сега, ни най-малко си имаше и представа какво го бе попитал.
- Аз.. извинете ме. Бихте ли повтори ли въпроса си?-отвърна смутено той.
- Днес никакъв те няма. Телом си тук, но духом витаеш някъде в облаците. Какво те е заинтригувало, така че да не можеш да се откъснеш дори за миг?-беше на прага да се изчерви, не би обсъждал любовните си фантазии с баща си.
- Аз..много съжалявам.-той се почувства доста гузно.-Бихте ли ме извинили?-попита да излезе.
- Да, върви. Утре може да прегледаме тези неща.-благодари му безгласно и побърза да се оттегли.
Не обичаше да се излага по подобен начин пред баща си, но бе толкова захласнат по тази жена, че.. Прокара нервно ръката си през лицето и косата въздишайки шумно. Докато вървеше по коридора дори не бе забелязал майка си и щеше да я подмине най-безцеремонно ако тя не бе прочистила гърлото си, за да му привлече вниманието.
- Майко, простете ми за неуважението.-поклони се по-ниско от обичайното, тъй като бе сгрешил достатъчно за днес.
- Извинен си.-тя погледна към очите му.-Има ли нещо, сине мой? Виждам, че си умислен в нещо, което те тревожи. Сподели с мен какво те измъчва, аз съм твоя майка и ще те разбера.-постави малката си и нежна китка на бузата му галейки я. Гледаше го с майчина обич и беше готова на всичко, стига само той да бе добре.
- Няма нищо, скъпа майко. Просто днес съм доста разсеян и заради това не можах дори да слушам татко и затова се чувствам така зле заради пренебрежението, което проявих.
- Той ще те разбере ако не ти е добре. Да не би да си болен?-притеснено попита тя.
- Не, напълно здрав съм.
- Това е хубаво. Но ако все пак решиш да споделиш тревогите си с някого, аз съм насреща.
- Да, знам.-отвърна меко той.
- Приятен ден, детето ми.
- Приятен ден и на Вас, майко.-той се наведе, за да може тя да постави устните си на челото му.
Въпреки че бе пораснал тя се държеше с него почти като с дете. Той отново направи поклон и продължи по пътя си. Отиде в стаята си, за да размисли какво да прави. Махна досадната сатенена панделка от косата си и така я остави да се спуща свободно чак до раменете му. Трябваше да задоволи любопитството си някак иначе нямаше да издържи в мисли за нея. Постоя няколко минути така обмисляйки вариантите за и против докато не взе решение и отвори гардероба си.
Най-сетне решиха, че е време да си ходят. Още малко и щеше да я заболи главата от клюки. Личеше си, че тези вече бивши дебютантки нямат никакво друго занимание освен да си врат носа в животите на хората и да ги обсъждат постоянно. Направи се на любезна домакиня и ги изпрати чак до къщата.
- Благодарим за гостоприемството, маркизо дьо Марманд.
- Аз благодаря, че ми гостувахте днес, дами.-ако се усмихнеше и говореше още малко по-мило щеше наистина да я вземат за самата невинност.
- Лек ден. Следващия път ще сме у дома!-каза Анастази и прегърна приятелките си.
- Това покана ли беше, Анастази?-попита Лусия с усмивка.
- Absolument!-уверено отвърна тя.-Считайте се за поканени.
- Благодаря Ви много, само ме уведомете кога и ще дойда.
- Аз също!-заприпка тя.
- Е, приятен ден от мен!
- И от мен!-отвърнаха двете в синхрон и продължиха към изхода на къщата ѝ.
Най-сетне се отърва от тях. Можеше да си отдъхне на спокойствие. Отиде в стаята си и легна за малко на леглото. Искаше да опознае онзи мистериозен граф. Как му беше името? А да, Анри. Хубаво име, много.. Замисли се за пореден път за него и се зачуди какво да прави. Обърна глава към гардероба си и се зачуди за нещо. Да, точно това щеше да направи. Изправи се рязко и отиде там, където бе и погледа ѝ. Намери частта с няколкото си рокли за езда и взе тъмното бордо. Повика една гувернантка да ѝ помогне, за да се преоблече. Щеше да отиде на онова място и се надяваше да го види там, не съвсем като предишния път, но все пак някак. Сложи една малка шапка за аксесоар и слезе да поръча да оседлаят коня ѝ. Нейната кобила беше шоколадово кафява и бе истинска красавица. Понеже обичаше червения цвят заради неговата невероятна страстна символика, я бе нарекла Скарлет.
- Оседлахте ли я?-попита когато стигна до конюшнята.
- Да, милейди.-отвърна един от работниците.
- Добре, аз ще се поразходя. Не знам колко ще се забавя, но ще се отклоня, така че не е нужно никой да ме търси.
- Разбира се, както кажете.
Тя бе сложила ръкавиците си и се качи на Скарлет. Тя изцвили доволно и започна да препуска. Тя я погали по главата докато яздеше. Препускаха през полето към онова далечно местенце, което бе така усамотено и приятно, а и шумът на реката бе успокояващ. Бе го открила неотдавна и понякога отиваше там, но никога преди не бе засичала него, освен този последен път когато отиде. Надяваше се да не е и последния, защото точно сега искаше да го види.