1780,
Франция
Маркиза Ребека бе овдовяла от един месец насам. Съпругът ѝ бе починал, не че ѝ липсваше особено, но спазваше благоприличие като държеше траура докато е прието да се носи. Бе едва октомври, но бе по-хладно от обичайното за сезона. Бе облякла кожена наметка и стоеше на един от балконите и вдишаше от ароматния въздух на есен, който изпълваше дробовете ѝ. Помнеше какво бе станало миналата есен по това време...
Тя още не бе забременяла и това никак не се бе понравило на маркиза, който така напористо чакаше за своя наследник. Всички ги обсъждаха и говореха по неин адрес, че може да е безплодна или пък умишлено да не зачева. Действително имаше нещо такова, бе открила тайни начини, за да предизвика спонтанен аборт ако случайно опитите му бяха сполучили. Сама тайно бе пуснала слуха, че „проблемът" може да е в самия маркиз. Това бе предизвикало доста по-бурни реакции и любопитните уши го предаваха от уста на уста. Точно това я зарадва и бе доволна, че е постигнала желания ефект. Ала това разгневи Жерар. Вече се държеше още по-студено и грубо с нея.
Бяха в лятната си вила за известно време. Той се държеше странно. Никога не я водеше никъде и това бе необичайно. Бе в стаята си и си стоеше на леглото с книга в ръка. Внезапно вратата се отвори и без всякакви съображения нахлу съпругът ѝ. Тя го удостои с кос поглед.
- Не е благовъзпитано да се нахлува така в стаята на една дама.-отвърна безразлично тя.
Той не каза нищо, а се приближи до нея. Грабна четивото ѝ и го захвърли настрани. Преди да има шанс да попита какво прави той я събори върху кревата и повдигна фустите ѝ. Тя се разпищя, но никой нямаше да се отзове на писъците ѝ и го знаеше.
- Пуснете ме! Какво правите, за Бога?!-опитваше да го изблъска от себе си.
- Искам да ми родиш дете, омръзна ми да чакам!-каза гневно.
Тя разшири зениците си. Не, нямаше да му достави това удоволствие! Не можа да го надвие, той бе по-силен от нея. Забеляза, че разтваря панталона си и без никакви задръжки навлезе в нея и я вземаше грубо и почти..болезнено. Тя пищеше, но воплите ѝ останаха нечути. Сълзите течаха по страните ѝ, но накрая се изчерпаха и те. Остави я така поругана и захвърлена като мръсно коте без да си направи труда да провери как е.
- От теб се очаква да родиш наследник, а до тогава ще останеш тук!-каза закопчавайки гащите си и излезе.
Дълго време стоя така без дори да оправи дрехите си. Защо да си правеше труда да го прави? Красивата розова рокля бе съсипана завинаги. Не вярваше, че един съпруг може да се държи по този начин. Заради него можеше напълно да намрази този акт. Хладното му държание бе едно, но да я малтретира – съвсем друго. Не, те бяха на едно много по-различно ниво тъй като той вече я.. изнасили.
Бе стиснала толкова силно челюстта си, че направо зъбите ѝ проскърцваха. Държа я в онази вила с месеци. Бе загубила надежда, че някога ще се върне в имението. Особено се разтревожи когато се появиха първите признаци на бременността. Но стана, така че получи силна треска и бе разбрала, че в това време е получила кръвотечение, от което навярно бе загубила бебето. И по-добре, не го искаше. Не желаеше нищичко от онзи, абсолютно нищо! След този случай той се бе разгневил още повече и не желаеше да я вижда. Когато дойде последния път през август стана така, че заболя тежко. Един месец прекара в трески и бълнувания докато най-сетне болестта го надви. Вътрешно това я зарадва, но си даваше вид на скърбяща съпруга. Не че някога щеше да бъде такава. Сега тя бе единствената и пълновластна собственичка на цялото богатство на маркиза. Той нямаше деца или други роднини, следователно тя го наследи. Бе повече от неприлично богата. Първото нещо, което щеше да стори след като „траурът" ѝ премине е да продаде онази къща, в която бяха заключени най-ужасните ѝ спомени. С парите щеше да си купи нов дом в Париж. Но не възнамеряваше да се мести, поне за сега, ала защо да не инвестираше парите, които вземе в нещо полезно? И без това имаше предостатъчно. Второ нещо в списъка ѝ – диамантно колие, много нови рокли и обувки, щеше да има с хиляди..
Чувстваше се отлично като господарка на дома. Никой не ѝ казваше какво да прави, нито я контролираше. Закусваше в пълно уединение и получаваше заслужено внимание. Френската храна беше разкошна и изобилна, а това ѝ харесваше.
- Налей ми още, ако обичаш.
- Да, госпожо.-момичето отвърна и наля в чашата ѝ още от портокаловия сок.
Толкова разкошно хранене! Имаше чувството, че след смъртта му всичко бе хиляди пъти по-розово. Най-после животът ѝ започна да ѝ връща за загубените години, но всъщност тя самата си помогна да е така. Веднъж използва разни билки, които свари и наля в питието на съпруга си, но това, което го налегна наподобяваше онази доста разпространена по това време чумна болест. Неслучайно при него влизаше само лекаря и щом той не заподозря нищо, тя може би е спомогнала поболяването му да се ускори.
Спомняйки си тези неща не чувстваше угризения, ни най-малко. Това, което той ѝ причини не пожелаваше и на най-големия си враг. Той напълно си го бе заслужил. Отнасяше се с нея не като с жена, а като с животно. Това ли бе да е съпруга? То тогава тя нямаше да се омъжи повторно, не би допуснала подобна грешка. Имаше пари и титла, какво повече можеше да желае?
- Графиня Луизиана дьо Вал ще дойде този следобед.
- Бях забравила. Не мога ли да го отменя?-не ѝ бе до поредната съчувствена реч.
- Тя идва от Ла Реол.-въздъхна шумно.
- Добре, ще я приема на чаша чай в гостната.-икономът се поклони и се оттегли.
Вече взе да ѝ писва от всичките му графини, маркизи и какви ли не дами от потекло да идва да изказват съболезнованията си и да ѝ съчувстват. Нямаше нужда от тях, беше си толкова добре. Апетитът ѝ изчезна и прекрати закуската си. Забърса устните си със салфетката от плат и я остави до чинията си. Стана и отиде в стаята си, за да се подготви за „срещата". Все пак трябваше да изглежда скръбно, но и изискано. Нямаше да позволи да я вземат за "толкова потънала в скръб вдовица". Странно определение, но щом се налагаше щеше да свикне с него. Бе хилядократно по-приемливо от съпругата на маркиз Девърпонт.
Придворните ѝ дами оправиха косата ѝ и ѝ помогнаха да си облече една черна рокля (преди това бе със сива и сметна, че не е толкова прилична за пред хора). Накрая се уедини и изчака пристигането на гостенката си. Тя не закъсня и точно в три следобед прислугата я уведоми за пристигането ѝ. Слезе в приемната си и поздрави така наречената си приятелка. Настани се на фотьойла срещу нея и една прислужничка им наля чай в порцелановите прибори.
- С две лъжички захар.-каза графинята. Ребека дори не каза какво желае тъй като знаеше, че всички са научили нейните предпочитания.
След като отпиха изтезанието започваше. Дано не се застояваше повече от два часа, защото последната се наложи да я търпи цели три! За да не загуби благоразположението си в обществото едва се въздържа да не ѝ напомни, че трябва да си върви. Все пак не бива да се прекалява с гостоприемството.
- Скъпа, много съжалявам за загубата Ви.-ето, първата еднообразна фраза.
- Да, благодаря Ви.-отвърна престорено тя.
- Но няма за какво. Смъртта на маркиза бе така внезапна, никой не го очакваше.
- Оказа се, че има тежка болест, която върлува по бедните най-вече.
- Какъв ужас! Болест от простолюдието!-повече се ужасяваше заразата да е дошла от бедните от колкото от самата нея.
- Той пътуваше често, навярно я е прихванал от някой просяк по пътя.
- Да, възможно е.-кимна загубила цвета си.
- А Вие как сте?
- Но моля Ви, сега надали Ви е до мен. Аз съм добре, всичко си е все същото.-не държеше да я пита, но спазваше етикета за благоприличие.
Продължиха да отпиват от топлата напитка докато жената не реши отново да си отвори устата и това ѝ даде ясно сметка, че нейното мълчание трае едва десет секунди. Малко повече от предходната, признаваше ѝ го. Стараеше се да отговаря възпитано и да не губи връзката в празните ѝ бръщолевения, което бе нечовешки трудно, но за предпочитане пред онзи да е жив.
Стоя цели час и половина, сравнително кратко, но се оправда с дългия път и слава богу. Как можеше да идват от къде ли не за подобни глупости? Така само досаждат на скърбящите хора, не че тя бе от тях, но принципно си бе така. Те имат нужда от уединение и спокойствие за известно време, а привидно добронамерените познати са точно обратното на това.
- Още веднъж, моите съболезнования.
- Благодаря Ви.-прегърна я възможно най-въздържано, а тя само се направи, че отвръща и се дръпна бързо.-Лек път!
- Много благодаря! Довиждане, маркизо, и приятен ден!
- На Вас също, графиньо, и довиждане!-изпрати я до вратата на гостната им, а по-нататък щеше да се оправя прислугата.
Не стига, че я търпи толкова време, а накрая и да я изпраща. Не би паднала на толкова ниско ниво, никога. Останала най-сетне сама махна противните символи за траурът си и отиде в собствената си библиотеката. Тук намираше най-голям мир и тишина от всички места на света. Не бе получавала вест от семейството си с месеци, ако трябваше да бъде точна години. Изобщо не броеше съжалителното им писмо, в което изказват „най-искрените си съболезнования за загубата на скъпата си дъщеря". Само ако знаеха.. едва ли биха сторили нещо. Тя бе омъжена жена и съпругът ѝ разполага с властта и законът е на негова страна. Какво би могла да направи тя? Едно нищо... Ето затова нейният вариант бе по-уместен от всички останали.
- Аз съм Ребека Девърпонт, маркиза дьо Марманд и ще покажа на всички коя съм.-каза тихо на себе си седейки на едно канапе опряла брадичката си на ръката, която пък бе на облегалката.
Повтаряше си това непрестанно, но вече можеше да извърши всичките си планове, защото никой не я задържаше. Вече знаеше и кога ще стане това, единственото, от което сега се нуждаеше бе търпение, за да загърби напълно миналото си заедно с черните дрехи, които носеше.