1778, Кале
Франция
На най-близкият крайбрежен град между Франция и Англия, Кале, бе пристигнал кораб от острова. На него пътуваше дама от знатно потекло. Младата жена бе едва двадесет годишна и родителите ѝ, графът и графинята на Девънтри. Тя бе най-малката от трите деца, имаше двама по-големи братя – Себастиян и Едуард. Каретата ги чакаше, за да ги отведе в бъдещият ѝ дом на маркиз дьо Марманд. Областта бе много плодородна и богата на лози, граничеше с една от най-хубавите области във Франция – Бордо. По пътя минаваха покрай най-различни и нови места за нея. Тя не бе идвала до сега никога във Франция и не знаеше какво да очаква. Всъщност, дори не познаваше бъдещият си съпруг, само знаеше, че е значително по-голям от нея. При това с около двадесетина години.
Докато пътуваше гледаше през прозорчето местата, покрай които минаваха. Имаше гори, тревни площи, ниви, села... какво ли не. Гледаше безучастно към всички подминаващи обекти. Пътят бе неравен и това правеше пътуване изключително неприятно. Въздъхна и дръпна завесата си.
* * *
Каретата навлезе в огромното имение Девърпонт. Придворните отвориха портите, за да навлезе превозното средство. Тя гледаше с любопитство отвътре към непознатото място. Пред входа се бяха събрали цялата прислуга в две редици образуващи колони от двете страни. Когато спряха слязоха да ѝ отворят, за да слезе. Златистата ѝ рокля се простря по паважа. Походката ѝ бе грациозна и изискана, напълно присъщо за една английска дебютантка. Минавайки покрай новите си слуги те автоматично започнаха да ѝ се покланят, все пак това бе тяхната бъдеща господарка. Тя се подсмихна леко и продължи уверено напред. У нея се криеше една искра, която я правеше различна, но за сега се забелязваше само в очите ѝ. А те бяха сини като морето, типично за момиче от северните страни, но смолисто черна коса противно на „обичайното". Тя бе вдигната във висока и натруфена прическа тъй като такива бяха на мода. Отвътре изглеждаше не по-малко внушително ала все така непознато за нея. Друг иконом я въведе по стълбището към горния етаж.
„Толкова антики и ценности. Подът е покрит с мрамор. Всичко тук тъне от охолство."- изкоментира на ум докато вървеше тя.
Нямаше как да се съмнява, че е така. Знаеше, че има и солидна зестра, с която е допринесла немалко към финансите на маркиза, не че той страдаше от недоимък, но народът е казал „Колкото повече – толкова повече." Тази нощ щеше да остане в отделни покои както си му е редът на неомъжена девойка, а утре сутрин бе женитбата ѝ. Докато прислужничките подреждаха вещите ѝ в стаята, а тя си почиваше на леглото след дългия път влезе някакъв мъж. Мигом спряха да работят и се поклониха ниско. Навярно това бе.. тя го погледна като преглъщаше тежко. Струваше ѝ се, че е зървала този образ в дома на баща си, но бегло. Изправи се и застана лице в лице с него.
- Излезте.-каза той на слугите. Огледа я много внимателно сякаш преценяваше някаква стока дали е качествена.-Лейди Ребека.
- Маркиз Жерар.-отвърна тя.
Щеше да казва нещо, но се възпря и след няколко мига излезе. Тя не знаеше какво да очаква и как да реагира. Този човек бе напълно непознат за нея. Може да носеше изтънчени дрехи, тъмна перука и горда осанка, но.. лицето му го издаваше, че бе възрастен. Да стане маркиза беше голяма привилегия, но.. не опираше само до титлата. Бракът бе повече от това, а тя щеше да се омъжи за този човек.
На сутринта я събудиха и придворните ѝ дами започнаха с приготовленията за сватбата. Разкошната рокля от кашмир чакаше да бъде облечена било то само за един-единствен път. Пристегнаха корсета, сложиха фустите.. всички пластове коприна бяха налице. Сложиха най-хубавата ѝ перука за случая, която само караше тъмната ѝ коса да изглежда тъмно сива. Щом бе готова я съпроводиха до долу където я очакваше другата свита и каляска, разбира се, която да я отведе в църквата. Когато стигнаха вътре се бяха събрали благородници от цялата околия присъстваха на това важно събитие. Те я изпитваха с погледите си сякаш очакваха да сгреши. Стигна до олтара и церемонията започна. Всичко мина гладко и безпроблемно. На излизане от храма тя вече не бе графиня Чарлз, а бе чисто новата маркиза Девърпонт. След сватбата имаше организиран голям прием, на който присъстваха редица аристократи от цяла Франция и много други, които с името си бяха заслужили поканата. Всички изявяваха благопожеланията си на новата двойка. Тя хвърляше коси погледи на съпруга си, който не предизвикваше дори трепет у нея, по-скоро.. страх към непознатото.
Вечерта две прислужнички останаха с нея, за да свалят дрехите ѝ. Тя бе в неговата спалня, която бе издържана в по-тъмни мъжки цветове. Развалиха прическата ѝ и останаха само гарвановите ѝ букли. Развързаха някои от връзките ѝ, но нямаха възможност да продължат тъй като господарят им влезе.
- Аз ще продължа по-нататък.-те направиха реверанс и се оттеглиха.
Тя преглътна тежко и сърцето ѝ задумка в гърдите. Не знаеше какво да очаква и се боеше от предстоящото. Той се приближи и започна да сваля постепенно кат по кат от нея. Докато накрая не остана по бялата си долна риза. Постави ръцете си пред гърдите и го погледна с уплаха.
- Страхуваш ли се?-не знаеше как да отговори на това.
- Д-да.
- Не са ли ти казали какво се прави в първата брачна нощ?
- Донякъде.-отговорите ѝ се състояха от по една дума.
Погледна само за миг към очите ѝ и свали единствената материя, която бе останала между него и плътта ѝ. Искаше да скрие голотата си, но той я огледа въпреки това. Не харесваше това..пресилено отношение. Мислеше, че всичко става романтично и.. по желание на двамата, но при нея не можеше да се каже, че е кой знае колко желано..
- Легни.-все едно даваше заповед на работниците си, а не на жена си.
Преглътна обидата и изпълни поръчението му лягайки с неохота. Видя, че сваля редингота си и разкопчава ризата си. Свали панталоните и остана точно толкова гол колкото и тя. Не бе виждала гол мъж до сега, но той не отговаряше на момичешките ѝ фантазии. Дори не бе с капчица мускули, а напълно..обикновен и скучен. Застана над нея и разтвори краката ѝ. Не знаеше какво прави и не искаше да поглежда натам. Целуна я грубо и навлезе в нея. Тя изохка силно. Обърна главата си настрани и една самотна сълза се спусна по бузата ѝ. Бяха я предупредили за болката, която ще изпита, но неговата липса на каквато и да било нежност я бе подсилила. В този акт нямаше нищо хубаво или приятно. Беше чисто и просто начин за осигуряване на наследник. В този миг го осъзна и едно опасно желание изплува в ума ѝ: да не забременява.
Три месеца по-късно
Бяха изминали цели три месеца от женитбата ѝ, а от бебе нямаше и помен, за което бе изключително благодарна. Не желаеше да се обременява с дете, бе толкова млада и да пропилее младостта си само и само, за да подсигури потомък на рода на този безскрупулен човек. От ден на ден го опознаваше все повече и никак не ѝ харесваше това, което вижда. Той бе студен и жесток, ако знаеше това по-рано никога не би се съгласила да му стане съпруга, никога!
Вървеше из градината, а с нея и една гувернантка, която ѝ носеше чадъра за слънце. Носеше шапка с голяма периферия и светло синя рокля с бели дантелени ръкавици. Гледаше в нищото, а погледът ѝ шареше наоколо с яд.
- Господарке, искате ли да Ви донеса нещо?-обърна се към момичето, което я извади от мислите ѝ.
- Не, защо да искам нещо?-попита тя и това я принуди да сведе очи.
- Изглеждате бледа и си помислих..
- Говори спокойно, няма да ти се разсърдя.
- Мислех, че маркизата може да се чувства зле и да ѝ донеса вода.-продължи тя и леко се поклони накрая.
- Не, няма нужда.-въпреки всичко всичките ѝ подчинени я уважаваха, за сметка на така нареченият ѝ мъж.
Винаги бе била горда и независима. Родителите ѝ се съобразяваха с желанията ѝ и получаваше всичко, което поиска. Не че сега ѝ липсваше този охолен живот, но всичкото това пренебрежение и лошо отношение ѝ идваше в повече. Маркизът отсъстваше за няколко дни, имал работа, която трябвал да свърши в Париж. Насаме в къщата отиде в кабинета му и си наля чаша алкохол от неговия. Изпи го на екс и стисна очи когато течността опари гърлото ѝ. Щеше да търпи стига само да не забременееше. Всичко друго бе поносимо, но не и едно дете. Ако имаше късмета това да стане и да не е момче той щеше да ѝ го изкара през носа. По-добре да нямаше деца, поне в близките пет години.
Отиде в покоите си и седна пред тоалетката си. Видя образът си на огледалото, но не него искаше да види. Взе кутията си с бижута и ги разгледа. Скъпоценни камъни, злато, сребро.. всичко, което може да иска една жена, но твърде малко. Не си бе купувала чак толкова много скъпоценности, но искаше още. Някакво странно и непознато у нея чувство се зароди в нея. Желание да притежава. Влезе в гардероба си и разгледа дузината материи и десени. Под тях в кутии имаше и десетки чифтове обувки. Всички тези притежания я правеха щастлива, защото имаше само тях. Те не можеха да я съдят или да я принуждават да прави нищо. Бяха едни предмети, които за нея значеха всичко..
Отпи от питието си, което все още носеше в ръка. Настани се в едно канапе гледаща в една точка. Да не се казваше Ребека ако оставаше нещата така. Нямаше да позволи на съдбата да си играе с нея и да е в очакване на неизвестното постоянно. Не, щеше да поеме инициативата в свои ръце. Бе млада и умна, щеше да се справи определено.
- Аз съм маркизата на Марманд, ще покажа на всички коя съм. Повече няма да позволя да търпя унижения, о не. Ще видят коя е Ребека Девърпонт.-очите ѝ хвърляха гръм и мълнии.
Потропваше нервно с пръстите си върху облегалката под ръката си. Изтрая точно няколко секунди когато хвърли гневно чашата към стената и тя се разби на хиляди малки парченца от скъпо стъкло. Дишаше учестено и стискаше ръцете си в юмруци. Няколко слугини нахълтаха в стаята и се заеха да почистят. Появяваха се като по команда, нямаше никакво спокойствие в тази къща!
- След като свършите тук излезте.-нареди тя.
Те побързаха да приключат и да излязат, тъй като господарката им бе в лошо настроение. Зае обичайното си място за разкрасяване и смекчи изражението си. Все пак нервите предизвикваха бръчки, а тя нямаше никакво намерение да похабява младостта си с онзи залязващ старец.