Кога това съмнение щеше да ме остави най-после. Колко пъти трябва да се щипя, за да го повярвам. Беше прекрасно и наистина се случваше. Аз бях приятелката на най-невероятното момче в света. Щом той вярваше в мен и аз трябваше да си повярвам. Дори и да нямах ни най-малко представа, какво виждаше той в мен. Щом беше открил нещо, което да обича, коя бях аз да споря с това. След толкова години въздишане и търпение, все пак бях спечелила войната. Нямаше начин да се оставя на една сърдите жена да ми отнеме слънцето.
- Много притихна.- отбеляза Саске и най-после се отдалечи малко.- ЗА какво мислиш?
- Опитвам се да си изграждам самочувствие на стари години.- усмихнах се извинително.
- Оу, подкрепям с две ръце. Мога да ти направя списък.
- Кажи ми,- скочих аз веднага.- Какво хубаво виждаш в мен?
- Всичко!- изстреля той веднага.
- Така не е честно!
- Но като питаш така, не мога да отговоря. Никога не съм се замислял за нещо конкретно.
- Вероятно е така.- сведох поглед аз.
- Аз не съм писател като теб.- смотолеви той извинително.- Харесвам очите ти, когато блестят щастливо. Харесвам начина по които се изчервяваш. Начина ти на мислене. Усмивката ти, когато кажа, че те обичам.
- Можеш да помислиш за кариера като писател..- усмихнах се аз червена.
Той беше прав. Когато ми каже нещо мило беше различна. Усещах го в сърцето си. В моменти като този, имах онова усещане, когато си правите селфи. Че това е идеалната поза, усмивката, че това е най-доброто. Това усещане беше там всеки път, когато се усмихвам на думите му, на него. И все пак е трудно да обясниш докрай усещане, нали. Усещах се по-силна с всяка изминала минута с него. Сякаш черпех сила и воля от него. Нищо не можеше да застане на пътя ми, ако държах ръката му. Нищо, дори и майка му.
- Телефона ти звъни,- събуди ме от летаргията Саске, сочейки раницата ми.
За мое най-голяма учудване, наистина беше така. Дори не го бях чула, унесена в мислите си, в усмивката, която той обича. Трябва да спра да мисля и да вдигна на мама, само тя ми звъни по този начин. Любимата й песен, дори и аз да не я харесвах. Разговора беше кратък, защото тя бързаше и все пак достатъчно дълъг за да изпадна в ужас. Тя беше пред училището ми и след минути щеше да влезе. След още няколко такива, щеше да е в кабинета на директорката. Беше повикана, за да разговаря с нея, бяха й се обадили. Пребледнях, зави ми се свят. Тази ужасно студена жена щеше да разговаря с мама, най-топлия човек на света. Не се страхувах от нещата, които ще й каже за мен. Тревожеше ме това, че те щяха да се срещнат. Не искам тя да доближава до мама, отровна е и не знам колко точно.
Часа започна и аз не можех да направя нищо. Това беше последния час, а мама щеше да ме чака отвън като свърши. Щеше да чака мен и Саске, за да пием кафе. Не ме тревожеше срещата й с него, те вече се бяха виждали. Тревожеше ме незнанието. Какво беше говорила тя с мама? Какво й беше наговорила? Каква ли беше следващата й стъпка? Какво крой? Как ли си беше позволила тази жена да говори на майка ми. Дали беше направила някакъв коментар по неин адрес. Зная, че мама е силна жена, че може да се справи с един разговор. Но не исках да й се налага. Не и заради мен.
Разделихме се с Ино и се отправихме към кафето отсреща. Блонди щеше да чака Итачи, а Наруто... ами, той щеше да се фука пред приятелката ми. Поне той беше се справил добре със задачата си. Едно хубаво нещо днес. Още в момента, в които влязох можех да усетя негативните вълни около майка ми. Тя беше бясна, беше по-ядосана от момента, в които счупих любимата й чаша. Не трябваше да съм гузна, не трябваше да съм изплашена, но бях. Умирах от страх.
- Здравейте..- усмихна се тя, опитвайки се да прикрие всичко.
- Здравейте.- смирено започна Саске, сядайки бързо. Той също ли беше нервен.
- Какво стана?- веднага започнах с разпита аз.- Какво ти наговори? Обиди ли те с нещо?
- Дишай...- засмя се мама леко, сякаш това я успокои едва.- Всичко е наред. Проведохме един разговор между родители.
- Моля те, кажи ми..- чу се гласът на Саске, толкова сериозен изведнъж.
- Няма от какво да се притеснявате. Госпожата просто се опита да се направи на майка, която се тревожи за сина си.- Тя замълча, давайки ни време да изсумтим едновременно.- Искаше да ме убеди, че мисли за бъдещето ви и че бързате с всичко.
- Бързаме? С какво?- промърморих аз едва през зъби.
- С отношенията ви.- сви рамене мама.- Аз просто й отвърнах, че решенията са ваши. Вероятно победих в битката на майки.
- В това нямаше съмнения.- кимна Саске, усмихвайки се леко.
- И все пак...- изведнъж стана сериозна тя.- Не мога да повярвам, че не поиска ръката й от нас...
БАМ!!! Саске събори чашата, която се намираше пред него. Лицето му изписваше истинско, чисто и толкова невинно объркване. Очите му бяха огромни, устата му също се беше разтворила леко. Той мигаше бързо и невярващо. Постепенно разчетох изражението и също разширих очи. Той не беше ужасен, както в началото си помислих. Не самата идея го беше шокирала, а появата й в този момент. Сякаш погледа значеше "Ти четеш мисли!" Замигах бързо, а през това време мама се засмя. Момчето стреснато започна да се извинява на сервитьорката. Мама ни поръча сокове и момичето си тръгна. А Саске продължаваше да гледа с тези очи на Бик, както се казва.
- Това ли е казала?- най-после отворих уста аз.- Други щуротии?
- Не, спомена, че се опитваш всячески да го оплетеш. Вероятно ако не я бях прекъснала, щеше да се опита да прокара идеята, че си се постарала да му направиш бебе.
БАМ!!!!!!!!! Този път това беше главата на Саске, поздравяваща радушно масата. Добре, че нямаше нищо пред него. Засмяхме се с мама и аз побързах да до докосна. Хванах страните му и го накарах да вдигне глава. Усмихвах му се леко, а неговото изражение беше просто безценно. Той умираше от срам, че говорим за майка му. Умираше от ужас, че това е жената, която го е родила. Още дори не се беше отърсил от първия шок и сега още един. Дали го тревожеше идеята, че тя ще спекулира заради снощния разговор. Все пак може би беше усетила, че сме заедно.
- Не искам да те обидя по никакъв начин, миличък..- започна мама бавно.- Но защо си толкова нормален.