Part 7

111 16 3
                                    

    И двамата капехме като за световно, но това е нормално. Гледах към него, а през това време вече бяхме стигнали до колата му. Той продължаваше да мълчи, а това ставаше все по-неловко. Отвори багажника, извади си някаква тениска, извади суитчер и ми го подаде. Бях трогната, но той дори не ме погледна, когато ми го подаваше. Мамка му, преди поне ме гледаше, въпреки, че се чудех защо ме гледа така. А сега дори не вдига очи от багажника си. Какво толкова гледа там. Направих няколко крачки, за да мога да взема дрехата от ръката му и забелязах къде гледа. Проклетата кола имала някаква огледална плоскост. Явно е гледал мен, но без аз да го видя.

Смутих се като първия човек и побързах да си навлека блузата, която ми стигаше до коленете едва ли не. Саске най-после ме погледна и се засмя сладичко:

- Ама тя блузата ми е по-дълга от рокличката ти. Направо можеш да си махнеш мокрото и да нахлузиш само нея.- намигна ми той и също тръгна да се облича.

- Хубава идея, дори така няма да ти намокря толкова.

Саске се усмихна и ми посочи предната седалка, където явно ще съм на спокойствие, поне за сега. Аз веднага се възползвах и свалих роклята си. Е, вярно, че постоянно надничах, дали той гледа. Красавеца обаче си се беше подпрял и пушеше. Интересно защо не му бяха мокри цигарите, дали ги беше пуснал, преди да скочи...

- Ей, Прометейче, ела за малко.- чух развеселения му глас от вън.

- Идвам...- смотолевих аз и се опитах да не хуквам веднага.

Станах от седалката и със малки спокойни крачици, се запътих към Саске. Той продължаваше да пуши, но когато стигнах до него той се обърна. Погледна ме някак си тихо и спокойно, не се усмихваше както преди малко. Сега беше някак си по-сериозен.

- Какво има?- несигурно попитах аз, гледайки накъде гледа той.

Погледнах в същата посока и видях луната, която беше толкова красива. Несъзнателно се подпрях до него на малкия багажник и така се настаних, че се залепих за него. Гледахме към тази толкова алена луна и мълчахме. Дори не усещах дима, които идваше към мен на талази. Не можеш да отделя очи от тази гледка, толкова пленителна и невероятна. Усетих как самата аз съм отворила уста и зяпам.

След няколко минути нещо привлече погледа ми. Едно пламъче се отдалечи от нас и хвръкна нанякъде. Саске беше спрял да пуши и сега си хвърляше фаса настрана. Обърнах се към него и видях сериозния му поглед. Защо беше толкова сериозен, та луната беше толкова прекрасна.

- Толкова си сладка, когато се усмихваш така...- промърмори той тихо.

- К...какво?- май започнах отново да се шашкам.

- Нищо, просто си говоря.- засмя се той.

Аз наведох глава и се опитах да измисля нещо, с което отново да започна разговор. Преди да се усетя, той вече беше станал и гледаше надолу към мен. Отново ме гледаше, но сега беше спокоен.

- Ще тръгваме ли?- спокойно попита той, а аз само кимнах с глава.

Спокойно се качихме в колата и пътувахме в пълно мълчание. Бях чувала, че Саске обича да кара бързо, но сега той караше напълно спокойно. Как ми се искаше аз да съм причината. Возехме се, а аз дори не му казах къде живея. Когато стигнахме да моя квартал, той спря и ме погледна изчаквателно:

- Накъде да карам?- усмихна се той спокойно.

- Наляво, после малко надясно....- започнах да обяснявам аз, а той отново потегли.

Това беше последното, което си казахме, освен по едно 'чао'. Спряхме пред нас и аз слязох от колата, наведох се и му казах чао и това беше. Дори не ми отговори, само се усмихна. А как ми се искаше да ме беше целунал за чао. Но това са само моите мечти, той няма да го направи. 





Между другото, вероятно никой от вас не знае, но работното заглавие беше Имената ни започват еднакво.... 

и всъщност пишех този фик, за една много добра моя приятелка, която имаше проблем със срамежливостта. Опитвах се да я мотивирам по този начин, ако има срамежливки сред нас.... вземете пример от Сакура

Пушенето не винаги вредиWhere stories live. Discover now