Той прехапа долната си устна и се наведе още по-близко до мен. Аз все още бях в прегръдката му, а сега пеперуди затанцуваха в стомаха ми. Той беше толкова близко, че чак ме болеше да е така. Исках в момента да ме целуне... да ме хване и да ме стисне и ... никога да не ме пусне. Толкова силно го исках. Той се наведе още по-близо и сега усещах дъха му по себе си. Вече не се усмихваше, по-скоро беше нервен, но надали по-нервен от мен. Ако сега не бе целунеше, то никога нямаше да го направи. Но не правеше нищо. Продължаваше да ме гледа.
- Какво правиш?- притихнала попитах аз, след като дълго време не свали поглед от мен.
- Опитвам се да преценя, дали мога да ти се доверя...- бавно каза той.
- Можеш...- прошепнах аз, едва дишах от вълнение.
Той се усмихна и кимна. След секунда, вече ме беше изправил на краката ми и ме водеше нанякъде. Дължеше ръката ми и ме дърпаше... Къде ме водеше? Защо не ме целуна? Сърцето ми се свиваше от болка... Той просто ме има за приятелче, което никога няма да целуне. Заизкачвахме се нанякъде, където досега не бях стъпвала. Това дали не беше пътя към тавана или към покрива? Вървяхме бързо, явно той нямаше търпение да ми покаже нещо... Какво ли?
Стигнахме до една врата и той спря. Хвана лицето ми в ръце и отново ме погледна:
- Доверявам ти си, с надеждата, че няма да ме предадеш. Ако някой чуе, ще е само от теб...
Този път беше сериозен. Аз бавно кимнах. Толкова бях притеснена, че не посмях дори да говоря. Досега да го бях целунала сто и двадесет пъти, но не съм толкова смела... а имахме толкова много възможности. Той дали осъзнаваше, какво ми причинява? Как да го осъзнае, като си мисли, че си падам по някого.
- Ела!- Той нежно хвана ръката ми и отвори вратата. Стоях зад него, но когато се изравнихме, очите ми светнаха....
Наистина бях на покрива, но това не беше обикновен покрив. Беше пълен с какво ли не. Имаше дори и цветя. Погледа ми се спря първо на тях, но след това видях и същественото. В единия ъгъл, някъде там сред нищото имаше мотор. Не знам как го беше качил тук, но беше ясно, че не беше цял. Сега го сглобяваше или го ремонтираше. Все още държах ръката му, стиснала я силно. Явно от вълнение не можеш наистина да осмисля, че не го пускам. Не исках да го пускам, да си призная. Беше ми толкова хубаво, да го държа за ръката. Направих няколко крачки напред, но не към мотора, а към цветята. Имаше толкова малко цветя, но изглеждаха като градина. Общо може би бяха към десет, но бяха пълни с цветове. Усмихвах се едва, но не съм сигурна, кое ми даваше това приятно усещане. Неговите цветя, галещи нослето ми с аромата си или неговата ръка, все така държаща ме.
Той беше на ред да ме дръпне водейки ме към мотора. Личеше си, че е много стар и много зле. Моето неопитно око не можеше да каже какво му има, но можех да се закълна, че в момента го поправят. Повдигнах поглед към Саске, който гледаше мотора. Очите ми останаха там. Ех, ако можеше и мен да гледа с такава любов, както сега мотора. Ако не го държах, щях да кажа, че това не е Саске, а някакъв негов двойник. Нима Саске можеше да покаже толкова много чувства и то към мотор... защо не съм мотор...
- Какво ще кажеш?- прошепна той след малко.
- Не разбирам нищичко. Виждам една прекрасна машина, но май не е добре...
- Няма как да е добре все още. Събирам я от началото на осми клас. Все още не мога да намеря всички части, но съм близо до успеха...- той говореше толкова приятно.
- Каква точно е мечтата ти, Саске Учиха?- прошепнах аз развълнувано.
- Да се кача на този мотор и да потегля нанякъде...- усмихна се той.
- Накъде?- унесох се в мечтата му, представяйки си, че аз съм с него.
- Към залеза, може би...
След тези думи, той се засмя. Може би, му стана неудобно, че е споделил толкова много. Пусна ръката ми и приклекна до частите, разпилени на земята. Стоеше и може би се срамуваше от мен в момента. Не можех да оставя нещата по този начин. Колкото и да се срамувах в момента, все пак исках да знае, че може да разчита на мен. Исках да му докажа, че на мен може да се вярва.
Поех си дълбоко въздух и отидох до него. Клекнах и го погледнах. Несигурна усмивка се появи на лицето ми. Опитвах се да измисля, как точно да му кажа това, което звучеше добре в ума ми...
- Обещах ти, че ще ти кажа, какво бих напаравила, ако няма утре...
Преглътнах смутено, а той се обърна към мен и ме погледна развеселено. Усмихваше ми се... О, не не не! Забравих, какво щях да казвам... Толкова е хубав...Целуни ме, глупако!!! Сега...искам да съм близо до теб, като преди малко...искам....
- Целувка...- промърморих аз, но на глас....Мамка му, казах го на глас!!! f*ck sh*** ооооо не
Почервенях като домат. Мамка му, моята голяма уста.... Защо ми трябваше да си отварям устата. Какво да правя сега? Какво да кажа? Мисли, Сакура мисли!!! Какво да кажа.... Ох, не мога. Прекалено много се стреснах.... не мога дори да си отворя устата. Приличам на риба на сухо... А Саске стои и ме гледа. Защо ме гледа, не ме гледай. Ще припадна! Не ми стига въздуха... Ох, да де можех да припадна... щях да се измъкна от тая ситуация.
- Целувка?- усмихна се той.- От кого?
Бях захапала толкова силно устните си, че май щяха да започнат да кървят скоро. Саске ме чакаше да проговоря, но аз не го правех. Той колкото и да беше търпелив, май този път не му стигна търпението.
- Саку, кого харесваш толкова много, че не искаш да ми кажеш. Аз ти се доверих, защо ти не можеш да ми кажеш името...- той говореше толкова нежно и спокойно.
А аз стоях и гледах. Гледах го и се чудех, как може да е толкова глупав. Или беше такъв или се правеше на такъв. Затворих очи, не можех да гледам повече към него. А той се беше приближил до мен и сега настойчиво ме хвана за ръцете. Не, не вплете пръсти в моите, а само хвана ръцете ми:
- Хайде, на мен можеш да кажеш.- усмихна се той.
Отворих очи и срещнах погледа му, толкова беше близо до мен. Лицето ми сигурно беше червено, но сега се изчерви още повече. Беше наистина близо... прекалено близо...
- Саске...- прошепнах аз едва.
- Тук съм.- продължи да се усмихва той.- Можеш, саку...хайде.