След 15 минути паркирах пред двора на къщата и излязох от колата, затваряйки тихо вратата след себе си. Насочих се към входа, едвам движейки се. Бях страшно изморена и нямах търпение да се сгуша в топлите си, меки завивки.
Явно това беше...Утре щях да се събудя и можех цял ден да се излежавам. Без училище, без ранното събуждане. Вероятно към обяд щях да взема лаптопа си от бюрото и да поразгледам някои апартаменти в Чикаго. И след това да отида на кафе с момичетата...Но също така и вече нямаше да се надявам Хари да се обади. Нямаше да мисля повече за него, защото бях твърдо решена от утре да започна на чисто. С последната учебна година си отиде и последната ми надежда отново да зърна къдрокоското...като изключим това, че така или иначе всеки ден го виждах по телевизията, по вестниците и списанията и къде ли още не.
Посегнах към предния джоб на чантата си, търсейки ключовете.
- Мамка му...- изпсувах тихо, когато обувките ми се изплъзнаха от ръцете и паднаха на земята. Наведох се да ги взема, но в същия момент и ключовете паднаха от чантата ми.
Изпуфтях захвърляйки всичко на земята и сядайки на края на улицата. Тази нощ бях попрекалила с пиенето и вече едва гледах. Разтърках изморените си очи и придърпах пречещите кичури коса назад. Усетих няколко сълзи да се стичат по страните ми. Но не плачех, защото бях тъжна или нещо подобно. Просто ми се искаше за момент светът да спре да съществува и да успея най- накрая да дишам нормално, освободена от натиска и напрежението. Не знам дали някога сте имали чувството, че искате да крещите и да плачете, без да знаете за какво. Е, аз изпитвах точно това в момента. Просто сякаш целият свят ми беше крив за нещо. Не бях сигурна какво не бе наред, но определено това нещо ми липсваше.
Тъкмо се изправих, готова да вляза вкъщи по възможно най- безшумния начин, когато чух шум. Първоначално се стреснах и цялата подскочих, но след това установих, че странният звук всъщност е от двигател на кола. Обърнах се с груб към пътя, криейки влажното си лице и чакайки колата да отмине. Но вместо това шумът спря и бях сигурна, че превозното средство не си е отишло.
Плахо се обърнах към улицата, изучавайки бялото BMW, спряло на около 5 метра от мен. До сега не бях виждала някой от близките ми да кара подобна кола, затова се скрих зад своята и любопитно зачаках някой да излезе от нея. Стъклата бяха затъмнени, така че не можех да надникна вътре.
След минута се чу отваряне и затваряне на врата. Любопитно повдигнах глава, приближавайки се все повече до BMW-то. Щом стигнах до него, не видях никого. Къде ли се беше скрил шофьорът?
- Да не търсиш нещо?
Подскочих от уплах, обръщайки се в посока на плътния глас. Първоначално не можех да асимилирам случващото се, въздухът изсвистя от дробовете ми. Краката ми се подкосиха и усетих как дланите ми започват да се потят.
- Е, няма ли да кажеш нещо? Наистина очаквах повече...- момчето наклони глава, изучавайки лицето ми.
- Х- Хари?- прошепнах с треперещ глас, премигвайки достстъчно бързо, за да разсея напиращите сълзи.
- Здравей и на теб, Лизи.
На лицето му грейна топла усмивка и момчето наведе срамежливо глава.
- Надявам се, че не е прекалено късно. Полетът ми имаше закъснение и знаеш-
Не го оставих да завърши изреченето си, просто се метнах на врата му, разбивайки телата ни едно в друго. Усетих големите му ръце да обгръщат талията ми, повдигайки ме леко от земята. Аз зарових глава в сгъвката на врата му и вече не можех да сдържам хлипанията си.
- Шшш, не плачи, вече съм тук, до теб съм.
Хари постави нежни целувки по врата ми и започна да гали косата ми, все още притискайки ме към него с една ръка. Думите му само предизвикаха още повече сълзи от моя страна. Бях сигурна, че цялата му тениска вече бе изцапана от размазания ми грим. Опитах да се отдръпна, но Хари не ми позволи. Даже обратното- затегна хватката си около кръста ми и го чух да вдишва от тежкия ми парфюм.
- Боже, толкова ми липсваше...- усетих горещите му сълзи да остановяват контакт с кожата на рамото ми.
Веднага вдигнах ръка към главата му, прокарвайки пръсти през гъстите му къдрици и опитвайки се да го успокоя. Чак тогава забелязах колко всъщност бе пораснала косата му.
- Трябва да се подстрижеш...- прошепнах в ухото му с треперещ глас.
- И ти...Или пък не, невероятно си красива.
Бях сигурна, че съм се изчервила, сякаш не бях свикнала Хари постоянно да ми прави комплименти.
- Да бе...Не приличам на нищо. Виж, даже и роклята ми е в окаян вид.
Стайлс се засмя и ме пусна на земята, все още държейки кръста ми с една ръка, така че да не мога да избягам от него.
- Наистина ми се искаше да можех да те видя, преди да заприличаш на клошар...- засмях се, знаейки че само се шегува.- Наистина съжалявам, че не успях да дойда по- рано. Толкова много исках всичко да е перфектно. Представях си как чукам на вратата и ти ми отваряш, изглеждаща толкова изящна и перфектна...Щях да те заведа на дипломирането и след това да танцуваме на бала. Знам, че провалих целя ти ден.
- Не ставай смешен!- Свъсих вежди, недоумявах как той не разбираше колко много всъщност бе направил.- Хари, това е най- перфекния ден в живота ми. Така е, накрая си мислех, че изобщо няма да се появиш, но ето те тук...Найл ли ти каза?
- Какво да ми каже Найл?
- За условието...Това, че трябва да се появиш днес.
- Найл не ми е казвал нищо подобно. Лизи, няма нужда някой да ми поставя условия и да ми напомня, че трябва да съм до теб в такъв момент. Върнах се единствено и само по свое желание и единствено и само за теб...
Очите ми отново се напълниха със сълзи. Добре, че беше толкова тъмно навън, така че Хари да не може да види лицето ми добре.
- Е, тогава...Никой не е казал, че щом не си дошъл на време за бала, е прекалено късно да танцуваме.- наклоних глава и му намигнах.
- Чакай. Тъкмо си идвам и вместо да говорим за това, какво ще правим в бъдеще и какво следва, ти искаш да танцуваме?
- Ако наистина си се върнал за мен, значи и утре ще можем да говорим.
Къдрокоското се замисли за момент, но след малко само кимна и се усмихна широко. След това се върна до колата си, отговори вратата и влезе. Чух да пуска радиото и да сменя станциите. Накрая се спря на една бавна песен, след което увеличи музиката, така че да бъде достстъчно силна. Отново дойде до мен и бавно пое ръката ми.
- Лизи Бекъм, ще ме удостоиш ли с този последен танц?
Вгледах се в очите му. Сякаш звезди блещукаха в тях, уличната лампа ми осигуряваше достстъчно видимост, така че да нямам никакво желание да сваля погледа си от красивото му лице. Прокарах пръсти по линията на челюстта му, усещайки късите косъмчета набола брада. Преместих погледа си върху устните му- толкова розови и идеално пасващи с моите. Имах чувството, че ако тогава не бях спряла да го гледам, никога намаше да мога. Затова просто се сгуших в него и неусетно започнах да се движа в ритъма на музиката.
Така двамата танцувахме- аз бях опряла глава на гърдите му, а той бе обгърнах раменете ми с ръце и от време на време поставяше нежни целувки върху косата ми.
Песента свърши. Започна друга, също толкова бавна, но ние не се отделихме. Просто пристъпвахме от крак на крак, така че да сме в такт, но нищо повече. Аз бях твърде изморена от всичко, за да говоря, а Хари...той може би просто се наслаждаваше на комфорта, носеща със себе си тишината на нощта. Уличните лампи премигваха от време на време, затруднявайки видимостта, но ние така или иначе не обръщахме внимание на заобикалящия ни свят.
- Лизи?- чух мекия глас на Хари и бавно вдигнах глава към него.- Нека да се прибираме, иначе ще заспиш на улицата.
- Да се прибираме? Къде?
- Мисля, че ще е най- добре да те закарам вкъщи...освен ако не искаш да се прибираш у вас?
Естествено, че не исках да си ходя у дома и отново да съм далеч от Хари. Желаех само да се излегнем на удобния диван в къщата му и да заспя, вдишвайки уханието му и заровила глава в сгъвката на врата му.
- Както решиш...- отговорих с престорена незаинтересованост, но по усмивката, озаряваща лицето на момчето срещу мен, разбрах че бе разчел нетърпеливостта и въодушевлението ми.
- Хайде, да се прибираме!
Той ме вдигна от земята и ме носеше на ръце до колата му. Там ме остави на предната седалка и внимателно ме зави с някакво синьо оделао.
Опитвах се да не заспя, концентрирайки се върху музиката от радиото, но изтощението ми ме надви и след няколко минути затворих клепачите си, предавайки се. Преди окончателно да се унеса, усетих нечия ръка да докосва моята, след което пръстите ни се преплетоха. Усмихнах се сънено и тихо промърморих "лека нощ", но поради липсата на отговор, започнах да се съмнявам, че съм изрекла думите на глас.
*Бележка от автора*
Ето я и последната глава^^ Знам, че звучи доста незавършено, но скоро ще кача и епилога, така че това не е краят!
Моля ви, много, ама много ви умолявам, коментирайте и изразете мнението си, искам да знам какво мислите след всичко, което се случи...Искам след тази последна глава да разбера какво мислите за историята като цяло, какво ви е вълнувало и дразнило най- много, дали сте очаквали Хари да се върне и въобще какво е мнението ви за начина, по който се развиха събитията. Дори и до сега да не сте коментирали- поне сега го направете, искам да знам какво мислят всичките ми читатели.
В епилога ще пиша романи за това, колко съм ви благодарна за това, което направихте за мен, защото ако започна сега, няма да свърша скоро...
МЕЖДУ ДРУГОТО ПУБЛИКУВАХ НОВАТА СИ ИСТОРИЯ "Locker 101", ТАКА ЧЕ ВИ МОЛЯ ДА Я ПОГЛЕДНЕТЕ И ОСТАВИТЕ МНЕНИЕТО СИ В КОМЕНТАРИТЕ!
Благодаря ви за вниманието ви, обичам ви! ❤️❤️❤️