Деца на Анархията - WATTYS WINNER 2017

XXX. Alium orbem

Хейли

Една мисъл, масивна и смазваща плещите ми мисъл, кражеше в ума ми, без обаче да мога да я спра в центъра на мислите си и да се съсредоточа върху нея. Истина е, че Хидра се оказа доста по-различна от първоначалните ми представи. Друга истина е, че започнах да намирам хората тук за не чак толкова лоши, колкото си мечтаех да бъдат. Мечтаех, защото не исках да повярвам, че можах да намеря и добро у някого. Особено у Хардин. Ала истината е, че има добро някъде навътре в него. Истина е също, че аз май видях проблясъци на добросърдечност спрямо мен. И това ме плаши, но и ме привлича безумно много. И най-смазващата истина явно е, че аз бях готова да си легна с този човек. Господи, аз наистина много искам да бъда с него.

Всичко това минаваше на къси интервали в ума ми и усещах как една болезнена мигрена се заформяше в долната част на скалпа ми. Последно имах такава, когато учех по химия.

Някак си мисълта, че аз вече си живуркам тук и сред тях, не ми беше далечна. Е, да, пак ми беше бая кофти, ама какво да се прави. Трябваше да има и малко хумор все пак. А и не е толкова лошо. Примирих се донякъде със смъртта. Все още ненавиждах безкористните им постъпки, но ги онеправдавах.

И в такива моменти осъзнаваш, че какъвто си бил, никога повече няма да бъдеш.

Крайно време беше вече. Не издържах, мамка му. Тряскайки вратата на стаята си, излязох и се запътих нагоре към стаята на Хари. Не се зачудих въобще. Връхлетях, почти изкъртих бравата. А той тъкмо излизаше от банята в ранните часове на деня... Малки капчици вода се стичаха навсякъде по тялото му. Лекият му слънчев загар контрастираше на кожата на лицето му. Пребледня щом ме видя. Със сигурност не ме е очаквал. Все пак одеве ме отряза и каза, че има време докато нещата между нас се случат. Е, грешал е, ето че няма време. Той вече е гол, петдесет процента са готови.

Хардин

Аз наистина не мога да повярвам какво се случи преди броени минути. Мозъкът ми не може да асимилира събитията толкова скоро. Поне още два часа мислене изисква, докато го разбера и преодолея мисълта. Леле, аз наистина спах с Хейли. И сега тя лежи гола под чаршафите до мен. И пръстите на краката ни се докосват. А косата й е разпиляна навсякъде по възглавницата ми и пухкавите й устни са леко разтворени, изпускайки бавно въглероден диоксид и приемайки кислород. А кожата й е кристално бяла, като на порцеланова кукла. И ето че пръстите на лявата й ръка леко се размърдват, но останалата част на тялото й не помръдва. Явно сънува нещо доста авантюристично. Колко щеше да е хубаво, ако сънуваше мен. Но не сънува мен. Защото ако бях аз протагонистът в съня й, нямаше усните й да се извиват в лека усмивка. Знам, че ме ненавижда. Аз й причиних всичко това,  на всичкото отгоре спах с нея. Като за капак. Да, вярно е, тя го искаше, но аз не трябваше да се съгласявам. Не трябваше да й помагам да съблече дрехите от тялото си преди около час. Или да й разреша да дръпне хавлията от кръста ми. Не трябваше това да се случва, колкото и много да ми хареса, въпреки изгарящото желание това между нас да се повтори, или дори да стане рутинно. Господи, тя не го заслужава. Нито аз заслужавам да ми е толкова хубаво с нея. А на мен наистина ми е. Наистина.