II. Impetu

1.5K 113 10
                                    

Хейли

Учениците в столовата днес наброяваха значително по-малък брой. Освен това бе петък. Поне половината училище си стоеше у дома, което водеше до само едно - майката на Макензи ще е претоварена от посещения днес. Никой родител тук не би си позволил детето му да изостава с материала, защото това означаваше лош успех, провалено бъдеще, от там следваше оставането в този град. Това бе кошмарът на всеки, никой не искаше да остане в Барели Хопкинс. Трябваше да отидат при избавените, но за да влезеш в зоните им, които бяха в планините, ти трябваха знания, за да те обучат.
Родителите повтаряха денонощно на децата си " Учи, учи, учи." , " Изкарвай перфектни оценки. " , " Бъди изряден. ". Тази скептична гледна точка, макар и правилна, изкарваше децата извън нерви. Някои учеха, учеха много. Нищо чудно, че училището ни бе на толкова високо място в класациите. Други обаче не можеха, или по-точната дума беше не искаха. Те просто се забавляваха, избутваха на заден план мисълта за бъдещето си и отчасти вината за това бе на родителите им. Този натиск, този стрес правеше обстановката за един тинейджър още по-непоносима.
Животът тук наистина си бе ад.

Понякога се ядосвам адски много на баща ми, затова че ме е оставил да пропилявам живота си тук и не ме е завел в планините.

Сигурна съм, че от всички аз желая най-силно да загърбя всичко и да отида на ново, непознато и далечно място, където щях да съм защитена. Само тази учебна година да свърши и да замина на север.

Аз и Макензи седяхме на крайната маса, по-близко до коридора, в случаи, че трябва да се изнасяме бързо. Днес около нас нямаше никого. Най-предпазливите бяха предпочели да останат зад ключалките. Аз ронех някакво кексче, което бях взела просто ей така, за да не слушам приказките на Мак. Тя отново бърбореше за това как мускулите на Тайлър били по-големи от тези на Бил, или поне последния път, щом се вслушах, беше така. Убедена съм, че тя забелязваше отвеяните ми кимвания, но просто искаше да скрие неприязъна си към тях. Боботенето й, което на моменти едва разчленявах, заради бързата скорост, секна изведнъж и единствено тежкото й прегълтане ме накара да го разбера.

Лицето й бе придобило странни черти и не можех да прочета нищо в очите й. Дъхът й излизаше накъсано и бавно, а интервалите между глътките се разширяваха.
Бях почти сигурна какво се случва, при което сърцето ми ускори ритъм.

Деца на Анархията - WATTYS WINNER 2017Där berättelser lever. Upptäck nu