Part 53

80 8 2
                                    

   Кога това съмнение щеше да ме остави най-после. Колко пъти трябва да се щипя, за да го повярвам. Беше прекрасно и наистина се случваше. Аз бях приятелката на най-невероятното момче в света. Щом той вярваше в мен и аз трябваше да си повярвам. Дори и да нямах ни най-малко представа, какво виждаше той в мен. Щом беше открил нещо, което да обича, коя бях аз да споря с това. След толкова години въздишане и търпение, все пак бях спечелила войната. Нямаше начин да се оставя на една сърдите жена да ми отнеме слънцето.

- Много притихна.- отбеляза Саске и най-после се отдалечи малко.- ЗА какво мислиш?

- Опитвам се да си изграждам самочувствие на стари години.- усмихнах се извинително.

- Оу, подкрепям с две ръце. Мога да ти направя списък.

- Кажи ми,- скочих аз веднага.- Какво хубаво виждаш в мен?

- Всичко!- изстреля той веднага.

- Така не е честно!

- Но като питаш така, не мога да отговоря. Никога не съм се замислял за нещо конкретно.

- Вероятно е така.- сведох поглед аз.

- Аз не съм писател като теб.- смотолеви той извинително.- Харесвам очите ти, когато блестят щастливо. Харесвам начина по които се изчервяваш. Начина ти на мислене. Усмивката ти, когато кажа, че те обичам.

- Можеш да помислиш за кариера като писател..- усмихнах се аз червена.

Той беше прав. Когато ми каже нещо мило беше различна. Усещах го в сърцето си. В моменти като този, имах онова усещане, когато си правите селфи. Че това е идеалната поза, усмивката, че това е най-доброто. Това усещане беше там всеки път, когато се усмихвам на думите му, на него. И все пак е трудно да обясниш докрай усещане, нали. Усещах се по-силна с всяка изминала минута с него. Сякаш черпех сила и воля от него. Нищо не можеше да застане на пътя ми, ако държах ръката му. Нищо, дори и майка му.

- Телефона ти звъни,- събуди ме от летаргията Саске, сочейки раницата ми.

За мое най-голяма учудване, наистина беше така. Дори не го бях чула, унесена в мислите си, в усмивката, която той обича. Трябва да спра да мисля и да вдигна на мама, само тя ми звъни по този начин. Любимата й песен, дори и аз да не я харесвах. Разговора беше кратък, защото тя бързаше и все пак достатъчно дълъг за да изпадна в ужас. Тя беше пред училището ми и след минути щеше да влезе. След още няколко такива, щеше да е в кабинета на директорката. Беше повикана, за да разговаря с нея, бяха й се обадили. Пребледнях, зави ми се свят. Тази ужасно студена жена щеше да разговаря с мама, най-топлия човек на света. Не се страхувах от нещата, които ще й каже за мен. Тревожеше ме това, че те щяха да се срещнат. Не искам тя да доближава до мама, отровна е и не знам колко точно.

Пушенето не винаги вредиWhere stories live. Discover now