16

144 32 3
                                    

   Ким Намджун не бе от тези, които обичаха да си играят с чувствата на хората. Не бе от копелетата, подчиняващи се на някакви глупави и безсмислени закони, че човек оцелява и стига върха само когато стъпва върху онези, помогнали му да се изкачи. Бе различен, изпитваше съчувствие и състрадание, изпитваше доброта, която сякаш бе забравена, или по - скоро забранена в този налудничав свят. Изпитваше съжаление и разбиране, помагаше, нещо, което никой друг не би направил без мисли за лични облаги. Бе колкото интелигентен, толкова и благоразумен. Колкото красив отвън, толкова красив и отвътре. За него бяха предопределили крайно нещастна съдба.

   Бяха му дали правото да знае истината.

   Когато човек знае нещо, което другите не, той изпитва надмощие над всичко и всички, силата да контролира действията по негово собствено желание. Знанието увеличаваше егото му, караше го да се чувства значим, велик, избран от съдбата да контролира хода на събитията. Караше да забрави човек кой е всъщност, какви са целите му, разрушава ценностната му система, превръщаше го в марионетка на мощта. Толкова силна, значима, непобедима.
   Ала Намджун не чувстваше това, дори напротив - изпитваше напрежение. Толкова силно, непоносимо, знаейки че всичко скоро щеше да свърши, а от него нямаше да има и следа, целият се разтреперваше, мислейки за бъдещето. Изпитваше страх, неописуем, отвратителен, стягащ гърдите му, пречещ на въздуха да навлиза в дробовете му. Паника, мъка, отчаяние. Сцена след сцена всичко изникваше в ума му всеки миг, толкова отвратително, силно, смазваше го, притискаше го към земята като изгубил пътя си грешник, молещ Бог за избавление.  Бъдещето, толкова черно, мрачно, кърваво, луната вече нямаше да бъде жълта, а кърваво червена. Небето вече нямаше да бъде синьо, а черно като катран. Звездите вече нямаше да ги има. Защото те бяха символ на надеждата, а тя щеше да бъде изгубена. Гората вече нямаше да бъде тиха както винаги, щеше да бъде отражение на болка, непоносима агония. Крясък след крясък и ехо след ехо. Твърдата земя щеше да бъде пропита с горчиви сълзи. И всичко заради една глупава кауза, проклета фикс - идея, в която той самия бе член. На чиято самия той бе създател.
   За това и от самото начало се опитваше да предотврати действията, да промени бъдещето. Опитваше се да раздели Джимин и Юнги, съзнателно правеше всичко възможно да ги държи далеч от друг. Ала Те бяха по - силни от него. Те водеха парада, Те диктуваха играта, а той бе просто поредната пешка, която се опитваше са пречи. За това изобщо не се изненада, когато Джимин и Юнги се превърнаха в нещо повече толкова бързо и сякаш пресилено, за това не се изненада, когато все повече ставаха жертвите на заразените, нито пък факта, че серума все още не бе я ръцете им не можеше да го изненада. Защото всичко бе планирано, предварително замислено, изпипано до последен детайл, съвършено конструирано. Всяко действие е трябвало да се извърши, всяка дума е трябвало да бъде казана. Защото това е бил плана от самото начало.
   Не бе изненада и идеята за плана за бягство, нито пък споменаването на Хосок, който макар да не бе физически там играеше наистина важна роля. Да Намджун бе нещо различно. От носител на истината се бе превърнал в непоправима грешка, бъг, вирус, който не можеше да бъде почистен дори с преинсталирането на системата, не можеше и да бъде заличен. Не можеше да бъде и изненадан. Но можеше да изненада...

Alone | myg×pjm ✔Waar verhalen tot leven komen. Ontdek het nu