Alone | myg×pjm ✔

09

   Юнги не бе точно сигурен какво имаше в предвид като си каза, че всичко е наред. Че държеше нещата под контрол? Че имаше план? Че знаеше как да действа? Да определено имаше бегла представа за бъдещите си планове, но те спираха до критичната зона, в която ума му запецваше, а невъзможността да измисли продължение го изяждаше от вътре. Знаеше много добре намеренията на тази, на пръв поглед, миловидна организация, бе малко или много наясно с целите и желанията ѝ, и въпреки, че доста неща му обягваха бе невъзможно да не успее да свърже две и две. Но проблемът му не бяха мижавите опити за спасение, о, той много добре знаеше, че света пътуваше само и единствено към унищожение, проблемът бе, че и той бе замесен в глупавата схема и, по дяволите, как бе замесен само! Експериментите с тялото му ставаха все по - чести и по - болезнени, с всеки изминал ден чувстваше как живота бавно напускаше външната му обвивка, нямаше сили дори да си поеме дъх, всяко нещо му носеше умора, умираше физически и психически дори когато се хранеше. Сърцето му се свиваше всеки път щом някой влезеше в стаята му, бутайки количка пред себе си. Всяка капка желание за живот бе бавно и мъчително изстискана от тялото му, карайки го да се чувства повяхнал, на ръба на смъртта. Но все още жив, за да усеща болката. Последният експеримент бе едва преди броени минути, а сега той отново лежеше в леглото си, обгърнал с ръце краката си и заровил глава в коленете. Изпитваше невиждана умора и още по - отвратителна болка, която сякаш пробождаше кожата му. Но не можеше да заспи. Не можеше да се отпусне, да положи глава на възглавницата и да заспи. Просто не можеше. В началото беше лесно - биеха му упойка и го оставяха, а когато се събуждаше болката вече бе изчезнала. Ала сега дори и това не правеха. Караха го да страда, да изпитва агония, сигурно се радваха на мъките му. Как ненавиждаше всеки един от тях, това място и всеки, живеещ в него. Презираше ги от дъното на душата си, ненавиждаше ги, те бяха причината той да изпитва болка, да търси всевъзможни начини за бягство, заради техните мизерни животи той бе обречен на години изтезания, докато не открият това, което търсят. Те го бяха лиши от свободата и волността, заобикалящи го преди, бяха прерязали крилете му, оставили го да падне в калта, бяха пречупили съществуването му у продължаваха да го пречупват, преструвайки се, че вършат добро. А какво добро можеше да се крие в глупава фикс - идея, ясна само на десетима? Защото Юнги знаеше, и то много добре, как действаше живота в тези спасителни бункери. Те бяха виновни за всичко и той щеше да ги накара да си платят, защото не заслужаваха щастие.
   А колкото до Джимин... Юнги просто нямаше думи щом станеше дума за него. Забелязваше отсъствието му от всички експерименти, бе дочул от някои лекари, че се занимава с доста сериозно проучване, криещо може би ключа към оцеляването. Въпреки, че Юнги бе доста песимистично настроен относно тази тема. Но затова пък лекарят ходеше в стаята му след всяко изтезание, стоеше там с часове и се грижеше за раните му с мехлеми, взети Бог знае от къде. Тъмнокосото момче имаше странното усещане, че делата на Джимин бяха в разрез със строгите правила на базата и по този начин си навличаше може би огромни неприятности, но не смееше да попита дали наистина е така. Имаше и съмнения относно различното му поведение напоследък, държеше се по - мило и по - грижовно, някак носеше комфортно чувството, ала Юнги никога не би забравил онзи демоничен поглед, прорязал неговия още при първата им среща и устните извити в подигравателна, садистична усмивка, сякаш бе над всичко и всички. Точно това го бе накарал да презира мъжа с цялата си душа, проклинайки съществуването му, позицията му и всичко, което ръцете му вършеха. Точно онова проклето чувство на страх накара Юнги да отрече себе си и да убива Пак Джимин в мислите си хиляди и хиляди пъти без капка жалост. Защото тогава бе показал истинската си същност, тъмна и замъглена, но ясно отличаваща се, като сянка. Затова му бе трудно да повярва в промяната, особено толкова рязка. Затова и всяко действие на Джимин будеше все по - големи съмнения. Защото знаеше, че зад цялата тази грижовност се криеше мракът, в цялата му чернота, защото всеки може да смени маската си, но не и чудовището, криещо се зад нея.
   И все пак ако наистина, наистина малка част от лекаря се променила значи плана му действаше правилно. Което бе повече от добре. Ако бе така, то тогава Юнги можеше спокойно да си отдъхне, да постави злобаната усмивка на лицето си и да протрие ръцете си една в друга, защото нямаше нищо по - хубаво от това желанията да бъдат осъществени.
   Скърцащият звук на вратата го изкара от транса, в който бе попаднал и той подскочи леко, извъртйки глава към нея. Хилядите мисли, въртящи се в главата му го бяха накарали да забрави за миг физическата болка, но сега когато отново се бе върнал е реалния свят, осъзна колко мъка му причиняваше всяко едно движение. Дори поемането на кислород бе трудно. На вратата се показа Джимин, който веднага се вмъкна в стаята, затваряйки вратата внимателно зад себе си. Погледна към Юнги, усмихвайки се леко изморено и се настани на стола до леглото, въздъхвайки. Момчето го огледа. Днес носеше сива блуза с леко по - широко деколте, откриващо ключиците му и бял, изискан панталон, пасващ идеално с вечната престилка. Юнги повдигна вежда подканващо, раздвижвайки съвсем леко гърба си, но болката го накара да захапе долната си устна, извъртайки глава на страни. Джимин забеляза това и набързо се изправи, полагайки нежно ръце върху рамене му.