Има моменти в живота, когато ще се чувстваме толкова дълбоко наранени, че ще си мислим, че е завинаги. Случва се на някого всеки ден, всеки миг. Нечий живот пада с краката нагоре. И никой, никой не усеща тази болка. Болката от предателството на тялото и духа, защото си се надявал, че никога няма да ти се случи. Но се случва, и надеждата е най-коварният виновник. Знаеш ли, приятелю, надеждата винаги е счупения болт в часовниковия механизъм. Все при тоз завой нещо в грешната посока кривва.
Та, както казвах, на всеки му се случва да падне по глава поне веднъж в тоя живот. Номерът е в това, кой какво ще направи след като усети допира на счупените си кости с горещия асфалт.
А аз винаги бях от онези, които вярват слепешката в знаците от съдбата. И всеки път провесвах нос петнайсет метра до недрата на земята и се заключвах между дебели, диамантени стени далеч от всичко живо...
Но човек има в живота си и един, поне, от онези мигове, когато в едно мигване на клепачите цялата вселена се пребоядисва и чашата става наполовина пълна.
Този път дойде и моят миг. И знаех, че това падане е знак от съдбата. Знаех, че е време да се изправя и да превържа раните си, подготвяйки се за много път. И вече имах цел. Имам цел.
YOU ARE READING
Puzzle Pieces Of My Mind
Short StoryВ един момент думите бяха твърде много. Запасите от листове привършваха, а закупуването им от пазара се превърна в лукс. И всичко се изсипа като разлято кафе през пръстите ми в лаптопа. И празнотата ме посрещна с успокояваща усмивка. ~ The Torn Ros...
