Книга 1: Светлина и Мрак

Глава 33

Изолт
Внимателно оглеждах всичко наоколо.
Още бях в гората, където открихме Настасия, на границата между САЩ и Канада.
По време нападението нямах много време да реагирам. Просто сенките ме погълнаха.
Чувствах се виновна, че не можах да помогна на никого. А и не знаех дали някой е успял да избяга. А можеше да спася толкова много хора със сенкити...
Като се замислих, осъзнах че не помня много добре как е започнало всичко. Просто хора в черно наизкачаха от всички посоки. Почти никой не можа да окаже съпротива.
Изненадата наистина е силно оръжие.
А и как Евридика не ги бе усетила? Как моите сенки не ги бяха усетили? Дали ако бяхме подготвени, щяхме да ги отблъснем? Колко силни са те в действителност?
Много въпроси без отговори. Но те минаваха на заден план. Сега бе по-важно да разбера дали има още някой избягал.
В далечината видях една сянка. Някак познати очертания. На малко момиче...
- Оливия? - извиках изненадано.
Тя вдигна изненадано глава. В далечината не можах ясно да различа лицето ѝ, но не можех да сбъркам тези диамантени очи. Дори отдалеч.
- Изолт! - извика в отговор и ми помаха да отида при нея. В гласа ѝ прозвуча нещо, което не ми хареса.
Аз тръгнах към нея с бърза крачка, тя се обърна и клекна пред нещо. Или някого.
Когато се приближих видях Зед да лежи на земята. Потеше се обилно и дишаше тежко. На корема му зееше грозна рана. Той спираше кръвта с ръцете си, а сестра му сложи някакви листа, сигурно билки. Зед си махна ръцете, които бяха омазани със собствената му кръв.
- Какво е станало? - попитах, като позволих гласа смида се пропие с тревогата, която изпитвах.
- Намушкаха го - проплака Олив и аз чак сега я погледнах в лицето.
То бе мокро от сълзи, подпухнало и си личеше, че е недоспала.
- Беше засегнат черният му дроб. Успях да го излекувам с помоща на луната, но... - гласът ѝ се пречупи и аз се досетих за останалото.
Раната е продължила да кърви, а тя е била прекалено уморена, за да продължи.
- Ти можеш ли да му помогнеш? - попита обнадеждено момичето.
Поклатих глава, леко тъжна.
- Не мога, съжалявам. Сенките само ще навредят още повече.
Тя отново сведе глава към брат си, а аз напрегнах мозъка си да измисли решение.
- Защо не го изложим на слънце - предложих. - Може Зед сам да довърши процеса.
Оливия изтри лицето си и ме погледна с нова доза решителност.
- Да опитаме.
Избрахме един слънчев участък, който беше достатъчно голям за тялото на Зед. Внимателно го пренесохме, като прибегнах до помоща на секите.
Оливия коленичи до брат си и нежно махна мокър кичур коса от челото му.
- Не умирай, батко. Моля те! Няма да св справя без теб.
Зед кимна леко и си пое дълбоко въздух.
Русокоската стисна ръката му и се усмихна окуражително.
След това стана и дойде до мен. Аз сложих ръка на рамото ѝ и я стиснах леко. Тя вдигна глава към мен и очите ѝ бяха толкова големи и влажни. Долната ѝ устна трепереше. Внезапно ме прегърна през кръста и захлипа тихо. Аз отвърнах на прегръдката, макар и малко изненадана.
Погалих русата ѝ, мека коса.
Погледнах Зед, който беше огрян от слънчевите лъчи.
Мълчаливо се замолих да оцелее.

Ариана
Бях се озовала в огромен двор, ограден с високи стоманени стени. Всички бяха с мен, всички с вериги и всички имъчвани жестоко. Не знаех как бях дошла до тук. Не си спомнях много след "Желязната девица".
Бяхме в редица, а Оливър беше пред нас, като някакъв генерал, който ще ни дава заповеди.
Не бях кръвожадна, но него исках да го изкормя.
- Това, дами и господа, е затвора "Киен". Специално построено съоръжение, за да ви удържи.
Той ни изгледа и явно това, което видя му хареса.
- Сигурно сте забелязали, че оковите, които носите са по-особени.
"Носите"? Казваше го сякаш е някакво бижу, което ни харесва да си слагаме.
- Това са вериги, създадени от вещици през Средновековието, заключващи силата ти надълбоко в теб.
- Защо ни казваш всичко това!? - изплющя гласът на Каролайн.
Оливър просто се усмихна студено и продължи:
- Използвали са ангелско перо - погледна към Шейн.
Той сви юмруци и леко затрепери, почти незабележимо. По лицето му се четеше такъв яд.
- Вода, от най-дълбоките дебри на океана - хвърли поглед на Лена.
Тя сведе глава и стисна устни. Да, само русалка можеше да плува толкова надълбоко.
- Късче земя, от недрата на Земята. Северен вятър за въздух.
При последното изречение Диего си пое рязко въздух и като че се сгърчи. А бях сигурна, че го е заболяло, защото и той беше подложен на "Желязната девица".
- И за да ги слепят са използвали драконов огън - впи самодоволен поглед в Циан. - А за да се задействат са използвали светлина.
Едва не се задавих като го чух. Мисълта, че е използвана дарба като моята, за да работи нещо толкова ужасно... Отвращавах се.
Само че мойто беше нищо в сравнение с това на Циан.
Той видимо трепереше и беше впил гневен поглед в Оливър.
- Чудовище - прошепна.
Понеже бях до него, усетих че от тялото му се излъчваше топлина. Която се усилваше.
Ние бяхме на края на редицата, аз бях последна.
- Циан - казах тихо. Предупредително.
Ако направеше нещо, щяха да го накажат безмилостно.
Оливър се обръщаще и щеше да се скрие зад Войните си.
Очите му бяха станали котешки и ярко зелени.
- Циан - повторих, вече сериозно притеснена.
- Чудовище - изкрещя Циан и Оливър се обърна към него, малко изненадан.
Тогава Циан избълва огън срещу него. От устата си.
Веднага разбрах, че тези пламъци не са като мойте. Тези бяха буйни, неконтролируеми. Диви и свободни.
Усетих топлината им. Тя ме стопли и за миг отчаянието и болката изчезнаха, осставяйки само... огън.
Войните се разкрещяха и се хвърлиха настрани от пламъците.
Те минаха на сантиметри от Оливър и продължиха устрема си право към стоманената стена.
И я изгори.

Здравейте, отново хорца, четящи приумиците ми!
Съобщавам, че това е предпоследната глава от "Светлина и мрак". Последната 34 глава ще бъде качена в четвъртък, 10 август, между 16:00 и 16:30.